Сянката на вятъра

Видях го да се отдалечава по Гран Виа, една скица на човечец, загърнат в сивия си шлифер, който пърхаше на вятъра като прокъсано знаме. Тръгнах към къщи, където смятах да вербувам някоя хубава книга и да се скрия от света. Когато подминах ъгъла на Пуерта дел Анхел и улица „Санта Ана“, сърцето ми се преобърна. Фермин, както винаги, имаше право. Съдбата ме чакаше пред книжарницата в костюм от сива вълна, нови обувки и копринени чорапи, като внимателно изучаваше отражението си във витрината.

— Баща ми мисли, че съм отишла на литургията от дванайсет часа — каза Беа, без да откъсва поглед от собствения си образ.

— Все едно, че си там. На по-малко от двайсет метра оттук, в църквата „Санта Ана“, отслужват литургия още от девет часа сутринта.

Говорехме като двама непознати, спрели се случайно пред някаква витрина; всеки се опитваше да зърне очите на другия, отразени в стъклото.

— Работата не е за шега. Трябва да си взема църковна листовка, за да видя за какво е ставало дума в проповедта. Той после ще ми иска подробно резюме.

— Баща ти мисли за всичко.

— Закле се, че ще ти счупи краката.

— Преди това ще трябва да научи кой съм. И докато краката ми са читави, мога да тичам по-бързо от него.

Беа ме наблюдаваше напрегнато, поглеждайки през рамо към минувачите, които се плъзгаха зад гърбовете ни, обгърнати в сивота и вятър.

— Няма нищо смешно — рече тя. — Той говори съвсем сериозно.

— Не се смея, напротив, умирам от страх. Просто се радвам, че те виждам.

Бегла, нервна, едва загатната усмивка.

— Аз също — призна Беа.

— Казваш го така, сякаш става дума за някаква болест.

— Още по-лошо. Мислех си, че ако те видя пак на дневна светлина, може би ще ми дойде акълът.

Почудих се дали това е комплимент или присъда.

— Не бива да ни забелязват заедно, Даниел. Не и така, насред улицата.

— Ако искаш, можем да влезем в книжарницата. В задната стая има кафеник и…

— Не. Не искам никой да ме вижда да влизам или да излизам оттук. Ако някой ме види, че говоря с теб сега, винаги мога да кажа, че случайно съм се натъкнала на най-добрия приятел на брат ми. Но ако ни видят заедно повече от веднъж, ще събудим подозрения.

Въздъхнах.

— Че кой ще ни види? Кой го е грижа какво правим?

— Хората винаги забелязват неща, които не им влизат в работата, а баща ми познава половин Барселона.

— Тогава защо дойде да ме чакаш тук?

— Не съм дошла да те чакам. Дошла съм на литургия, забрави ли? Ти сам го каза. На двайсет метра оттук…

— Плашиш ме, Беа. Лъжеш по-добре и от мен.

— Ти не ме познаваш, Даниел.

— И брат ти казва същото.

Погледите ни се срещнаха в отражението.

— Онази нощ ти ми показа нещо, което не бях виждала преди — промълви Беа. — Сега е мой ред.

Заинтригуван, свъсих вежди. Беа отвори чантата си, извади една сгъната на две картичка и ми я подаде.

— Ти не си единственият човек в Барселона, който знае разни тайни, Даниел. Имам една изненада за теб. Ще те чакам на този адрес в четири часа днес. Никой не бива да знае, че сме се уговорили да се срещнем там.

— Как ще разбера дали съм намерил точното място?

— Ще разбереш.

Погледнах я изкосо, като се молех това да не е някаква шега.

— Ако не дойдеш, ще разбера — рече Беа. — Ще разбера, че не искаш да ме виждаш повече.

Без да ми остави дори секунда за отговор, Беа се обърна и бързо закрачи към Рамблас. Останах си така, с картичката в ръка и застинали на устните думи, като я следвах с поглед чак докато силуетът й се стопи в сивия здрач, който предхождаше бурята. Отворих картичката. От вътрешната й страна със синьо бе изписан адрес, който добре познавах.

Авенида дел Тибидабо, 32

27

Бурята не изчака да се мръкне, за да си покаже рогата. Първите светкавици ме изненадаха, малко след като взех един автобус по линия 22. Когато заобиколихме Пласа Молина и се заизкачвахме нагоре по „Балмес“, градът вече избледняваше зад завеси от течно кадифе, което ми напомни, че не съм съобразил да взема поне един жалък чадър.

— Това се казва смелост — промърмори водачът, щом го помолих да спре.

Беше вече четири и десет, когато автобусът ме остави на едно затънтено място — някъде в края на улица „Балмес“ — на произвола на бурята. Отсреща Авенида дел Тибидабо се разтваряше във воден мираж под оловното небе. Преброих до три и хукнах под дъжда. Няколко минути по-късно, прогизнал до мозъка на костите и треперещ от студ, се спрях под един портал, за да си поема дъх. Огледах внимателно останалата част от пътя. Леденото дихание на бурята влачеше със себе си сиво було, което размиваше призрачните очертания на именията и големите къщи, потънали в мъглата. Сред тях стърчеше тъмната и самотна кула на имението на Алдая, закотвено сред разлюляната гора. Отметнах мократа коса от очите си и се затичах натам през пустия булевард.