Сянката на вятъра

— В моето семейство всички винаги сме имали ускорен метаболизъм. Сестра ми Хесуса, мир на праха й, беше в състояние да изяде тортиля с кървавица, шест яйца и пресен чесън към средата на следобеда и после да се отличи като казак на вечеря. Викаха й „Черното дробче“, защото страдаше от халитозис

57

. Бедничката. Знаете ли, беше същата като мен. Същото личице и същата изящна фигура с доста малко месо по нея. Един доктор от Касерес веднъж казал на майка ми, че фамилията Ромеро де Торес сме липсващото звено между човека и рибата чук, защото деветдесет процента от организма ни е хрущял, съсредоточен най-вече в носа и външното ухо. Хесуса често я бъркаха с мен в селото, защото никога не й пораснаха гърди и взе да се бръсне преди мен, горката. Умря от охтика на двайсет и две, закоравяла девственица и тайно влюбена в един престорено набожен свещеник, който винаги й казваше, щом я срещнеше на улицата: „Здравей, Фермин, я какъв напет младеж си станал.“ Ирониите на живота!

— Липсват ли ви?

— Кои, роднините ли?

Фермин сви рамене. На лицето му бе застинала носталгична усмивка.

— Знам ли? Малко неща са по-лъжливи от спомените. Я вижте отчето… Ами вие? Липсва ли ви майка ви?

Наведох очи.

— Много.

— Знаете ли какво си спомням най-ясно за моята? — попита Фермин. — Миризмата й. Винаги миришеше на чисто, на сладка питка. Нямаше значение дали е работила цял ден на полето или е облечена със същите дрипи, носени цяла седмица. Винаги миришеше на най-хубавите неща на тоя свят. И имайте предвид, че беше много недодялана. Ругаеше като каруцар, но ухаеше като приказна принцеса. Или поне така ми се струваше на мен. Ами вие? Какво си спомняте най-добре за вашата майка, Даниел?

Поколебах се за миг, мъчейки се да уловя думи, които не можех да изрека.

— Нищо. От години не мога да си я спомня. Нито лицето й, нито гласа, нито миризмата. Изгубих ги в деня, в който открих Жулиан Каракс, и оттогава не са се връщали при мен.

Фермин ме наблюдаваше предпазливо, като явно претегляше думите си.

— Нямате ли нейни снимки?

— Никога не съм имал желание да ги гледам — отвърнах.

— И защо не?

Не бях споделял това с никого, дори с баща ми или Томас.

— Защото се боя. Боя се да потърся снимка на майка ми и да открия в нея една непозната. Сигурно ви се вижда глупаво.

Фермин поклати глава.

— Значи затова си мислите, че ако успеете да разбулите загадката на Жулиан Каракс и да го избавите от забравата, лицето на майка ви ще се завърне при вас?

Погледнах го безмълвно. В погледа му нямаше нито ирония, нито оценка. За миг Фермин Ромеро де Торес ми се видя най-мъдрият и трезвомислещ човек във вселената.

— Може би — отвърнах аз, без да се замислям.

Точно по пладне се качихме на един автобус, който щеше да ни върне пак в центъра. Седнахме отпред, тъкмо зад водача. Фермин се възползва от това обстоятелство, за да завърже с него дебат за многото подобрения, технически и козметични, които забелязвал в обществения транспорт в сравнение с последния път, когато го бе използвал — някъде около 1940 г. — особено що се отнася до табелите като тази с надписа: „Забранени плюенето и нецензурният език.“ Фермин изгледа накриво табелата и реши да й отдаде дължимото със звучна храчка. Това ни спечели изпепеляващите погледи на трио благочестиви дами, които пътуваха като боен отряд в задната част на автобуса, всяка от тях въоръжена с требник.

— Дивак — промърмори светицата от източния фланг, която поразително приличаше на официалния портрет на генерал Ягуе

58

.

— Ей ги на — рече Фермин. — Три светици има моята Испания. Света Досада, Света Вода Ненапита, Света Превзетост. Всички заедно превърнахме тая страна във виц.

— Как не — съгласи се водачът. — При Асаня бяхме по-добре. А за трафика да не говорим. Направо е отвратителен.

Един мъж, седнал по-назад, се изсмя, явно наслаждавайки се на размяната на мнения. Разпознах в него човека, който бе седял на съседната маса в бара. Изражението му като че ли подсказваше, че е на страната на Фермин и с нетърпение чака да види как той ще даде урок на лицемерките. Погледите ни се срещнаха за миг. Мъжът ми се усмихна дружелюбно и се върна към вестника си с вял интерес. Когато стигнахме до улица „Гандушер“, забелязах, че Фермин се е свил на клъбце под шлифера си и дреме с отворена уста и блажено изражение. Автобусът се плъзгаше покрай богаташките имения на Пасео де Сан Хервасио, когато Фермин изведнъж се събуди.

— Сънувах отец Фернандо — каза той. — Само че в моя сън беше облечен като централен нападател на „Реал Мадрид“, а до него стоеше купата на лигата, блеснала като Светия Граал.

— Какво ще рече това? — попитах аз.

— Ако Фройд има право, навярно ще рече, че светията тайничко ни е вкарал гол.

— На мен ми се видя честен човек.

— Не може да се отрече. Навярно дори по-честен, отколкото е добре за него. Свещениците със заложби на светци накрая ги пращат до един в мисиите, за да се види кое ще ги изяде по-напред — комарите или пираните.

— Преувеличавате.