Сянката на вятъра

Малката вратичка в големите железни порти се поклащаше от вятъра. Зад нея се виждаше пътека, която лъкатушеше навътре към къщата. Промъкнах се през вратичката и навлязох в имота. Сред шубраците различавах пиедестали на статуи, съборени без жал. Когато наближих къщата, забелязах, че една от статуите — образ на ангел отмъстител — бе изоставена сред фонтана в центъра на градината. Почернелият мраморен силует проблясваше като привидение под водната завеса, която преливаше над ръба на басейна. Ръката на огнения ангел стърчеше от водите; един обвинителен пръст, остър като щик, сочеше парадния вход на къщата. Вратата от обработено дъбово дърво като че ли беше полуотворена. Бутнах я и направих няколко крачки в подобен на пещера вестибюл, чиито стени сякаш трептяха под колебливото сияние на една свещ.

— Мислех, че няма да дойдеш — каза Беа.

Силуетът й се очертаваше в здрачния коридор на фона на мъртвешката светлина, която идваше от галерията в дъното. Седеше на едно кресло срещу стената; до нозете й бе оставена свещ.

— Затвори вратата — рече тя, без да става от мястото си. — Ключът е в ключалката.

Подчиних се. Ключалката изскърца с гробовно ехо. Чух стъпките на Беа, която се приближаваше зад мен, и почувствах докосването й през подгизналите си дрехи.

— Трепериш. От страх ли е, или от студ?

— Още не мога да реша. Защо сме тук?

Тя се усмихна в полумрака и ме хвана за ръка.

— Не знаеш ли? Мислех, че сигурно си се сетил…

— Зная само, че това е бил домът на Алдая. Как успя да влезеш и откъде разбра…?

— Хайде, сега ще запалим огън, за да се стоплиш.

Поведе ме през коридора към галерията, която царстваше над вътрешния двор на къщата. Мраморните колони и голите стени на приемната пълзяха нагоре към касетките на тавана, който бе почнал да се разпада. Различаваха се следи от картините и огледалата, които някога бяха покривали стените, както и драскотини от мебелите по мраморния под. В единия край на залата имаше камина, в която бяха струпани няколко цепеници. До ръжена почиваше куп стари вестници. От камината се носеше мирис на неотдавна пален огън и на въглища. Беа коленичи до самото огнище и пъхна няколко вестника между цепениците. Извади кибрит и ги подпали; бързо се изви венец от пламъци. Ръцете на Беа разбутаха дървата сръчно и опитно. Представях си как тя сигурно си мисли, че умирам от любопитство и нетърпение. Реших да си придам безгрижен вид, който ясно да показва, че ако Беа иска да си играе на тайни с мен, има всички шансове да загуби. Тя обаче се усмихваше победоносно. По всяка вероятност треперещите ми ръце не помагаха на преструвките ми.

— Често ли идваш тук? — попитах аз.

— Днес идвам за първи път. Заинтригуван ли си?

— Донякъде.

Тя коленичи пред камината и постла едно чисто одеяло, което извади от брезентова чанта. Миришеше на лавандула.

— Хайде, седни тук, при огъня, че да не пипнеш някоя пневмония по моя вина.

Топлината от огнището сякаш ме върна към живота. Беа мълчаливо съзерцаваше пламъците като омагьосана.

— Ще ми разкажеш ли тайната? — попитах най-сетне.

Беа въздъхна и седна в едно от креслата. Аз си останах плътно до камината, наблюдавайки как от дрехите ми се вдига пара като отлитаща душа.

— Това, което наричаш имението на Алдая, всъщност си има собствено име. Къщата се казва „Ангелът на мъглата“, но това почти никой не го знае. Фирмата на баща ми вече петнайсет години се опитва да продаде този имот без никакъв успех. Оня ден, докато ми разказваше историята на Жулиан Каракс и Пенелопе Алдая, не обърнах внимание на това. Същата нощ, когато вече си бях у дома, събрах две и две и си спомних, че понякога съм чувала баща ми да говори за семейство Алдая и особено за тази къща. Вчера отидох в кантората му и неговият секретар Касасус ми разправи историята на имението. Знаеш ли, че това всъщност не е било официалното им жилище, а една от летните им къщи?

Поклатих глава.

— Главният дом на Алдая бил един дворец, съборен през 1925 г., за да се построи на негово място жилищна кооперация — там, където днес се пресичат улиците „Брук“ и „Майорка“. Бил проектиран от Пуч и Кадафалк

61

по поръчка на дядото на Пенелопе и Хорхе, Симон Алдая, през 1896 г., когато наоколо нямало нищо друго освен ниви и напоителни канали. Най-големият син на патриарха Симон, дон Рикардо Алдая, купил имота през последните години на XIX в. от един ексцентричен тип на смешна цена, защото къщата имала лоша слава. Касасус ми каза, че била прокълната; дори продавачите не дръзвали да развеждат клиенти из нея и гледали да се измъкнат с какви ли не претексти…

28