Сянката на вятъра

Готвачките твърдели, че някои продукти, като например захарта, се изпарявали от килера като по чудо, а млякото се оцветявало в червено при всяко новолуние. От време на време намирали мъртви птици пред вратите на някои от стаите, или пък малки гризачи. Друг път изчезвали разни предмети, особено бижута и копчета от дрехите, прибрани в скриновете и чекмеджетата. От дъжд на вятър липсващите вещи се появявали мистериозно, месеци по-късно, в отдалечени кътове на къщата или заровени в градината. Най-често обаче никога не били откривани. Дон Рикардо намирал всички тези произшествия за трикове и глупости на разглезени богаташи. По негово мнение една седмица, прекарана в пости, щяла да изцери страховете на семейството му. Онова, към което не се отнасял така философски, били кражбите на накити на госпожа съпругата му. Повече от пет прислужници били уволнени заради изчезването на различни скъпоценности от кутията за бижута на господарката, въпреки че всички се кълнели със сърцераздирателен плач, че са невинни. По-проницателните люде били склонни да мислят, че тук не се криела никаква загадка: всичко се дължало на злополучната привичка на дон Рикардо да се вмъква в спалните на по-младичките прислужници посред нощ, за да получи някои извънбрачни удоволствия. Репутацията му в това отношение била прочута почти колкото богатството му, и не един и двама твърдели, че при темповете, с които осъществявал подвизите си, незаконните деца, оставени от него, щели да са достатъчно, за да организират собствен синдикат. Истината е, че от дома изчезвали не само бижута. С течение на времето семейството изгубило радостта си от живота.

Фамилията Алдая така и не познала щастието в тази къща, добита чрез тъмните машинации на дон Рикардо. Госпожа Алдая неспирно умолявала съпруга си да продаде имота и да се преместят в някое жилище в града, или даже да се върнат в двореца, който Пуч и Кадафалк бил построил за дядото Симон, патриарха на клана. Рикардо Алдая категорично отказвал. Тъй като прекарвал по-голямата част от времето си на път или във фамилните фактории, къщата не му създавала никакви проблеми. Веднъж малкият Хорхе изчезнал в самата къща и го нямало цели осем часа. Майка му и прислугата го търсили отчаяно, но безуспешно. Когато момчето се появило отново, бледо и замаяно, разправило, че през цялото време било в библиотеката, в компанията на загадъчна цветнокожа жена, която му показвала стари снимки и му казала, че всички жени в семейството ще умрат в тази къща, за да изкупят греховете на мъжете. Мистериозната дама даже разкрила на малкия Хорхе датата, на която щяла да умре майка му: 12 април 1921 г. Излишно е да се споменава, че предполагаемата тъмнокожа дама никога не била открита, въпреки че години по-късно намерили госпожа Алдая да лежи безжизнена в кревата си в ранната утрин на 12 април 1921 г. Всичките й накити били изчезнали. Когато източили кладенеца във вътрешния двор, един от слугите ги намерил в тинята на дъното, до една кукла, която някога принадлежала на дъщеря й Пенелопе.

Седмица по-късно дон Рикардо Алдая решил да се отърве от къщата. По това време неговата финансова империя вече агонизирала и някои загатвали, че виновна за всичко била прокълнатата къща, която носела нещастие на всичките си обитатели. Други, — по-предпазливите — се ограничавали с твърденията, че Алдая не се научил да разбира променливите тенденции на пазара и че едничкото, което постигнал през живота си, било да съсипе бизнес империята, изградена от патриарха Симон. Рикардо Алдая обявил, че напуска Барселона и заминава със семейството си за Аржентина, където текстилните му фабрики процъфтявали. Мнозина казвали, че той просто бяга от краха и позора.

През 1922 г. „Ангелът на мъглата“ бил обявен за продажба на смешна цена. Отначало имало силен интерес към къщата, както поради печалната й слава, така и поради растящия престиж на квартала, но след посещение на имота никой от потенциалните купувачи не правел оферта. През 1923 г. имението било затворено. Нотариалният акт бил прехвърлен на една фирма за недвижими имоти, на която Алдая дължал пари, за да може тя да организира продажбата, събарянето или каквото и да е. Къщата се предлагала за продан години наред, но фирмата така и не успявала да й намери купувач. Въпросното дружество, Ботел и Льофре, С. Л., банкрутирало през 1939 г., когато двамата съдружници попаднали в затвора по неизяснени обвинения. След трагичната кончина на двамата мъже при инцидент в затвора „Сан Винсенс“ през 1940 г., фирмата им била погълната от финансов консорциум от Мадрид, сред чиито акционери имало трима генерали и един швейцарски банкер, а изпълнителният директор бил господин Агилар, баща на моя приятел Томас и на Беа. Въпреки всичките им рекламни усилия, никой от продавачите, работещи за господин Агилар, не сполучил да пласира къщата, дори когато свалили значително и без това ниската й пазарна цена. Повече от десет години никой не бил стъпвал в имота.