Сянката на вятъра

— До днешния ден — рече Беа, преди да потъне отново в едно от своите мълчания. С времето щях да свикна с тях, щях да свикна да виждам как се затваря и отдръпва в себе си, със зареян поглед и стихнал глас.

— Знаеш ли, исках да ти покажа това място. Исках да те изненадам. Докато слушах Касасус, реших, че трябва да те доведа тук, защото това е част от твоята история, историята на Каракс и Пенелопе. Взех назаем ключа от кантората на баща ми. Никой не знае, че сме тук. Това е нашата тайна. Исках да я споделя с теб и се питах дали ще дойдеш.

— Знаеше, че ще дойда.

Тя кимна с усмивка.

— Мисля, че нищо не е случайно. В сърцевината си нещата се подчиняват на таен план, макар че не го разбираме. Като например това, че си намерил романа на Жулиан Каракс в Гробището на забравените книги, или факта, че днес ти и аз сме тук, в тази къща, която е принадлежала на семейство Алдая. Всичко е част от нещо, което не можем да проумеем, но то ни притежава.

Докато Беа говореше, ръката ми непохватно се бе плъзнала по глезена й и сега полека се придвижваше нагоре към коляното. Тя я гледаше, сякаш бе някакво насекомо, полазило по крака й. Запитах се какво ли би сторил Фермин в такъв момент. Къде беше неговата мъдрост, когато най-много се нуждаех от нея?

— Томас казва, че никога не си имал приятелка — рече Беа, сякаш това обясняваше всичко.

Сразен, дръпнах ръката си и сведох поглед. Стори ми се, че Беа се усмихва, но предпочетох да не проверявам.

— Брат ти уж е мълчаливец, а май ще се окаже, че има голяма уста. Какво друго казва за мен този новинар?

— Казва, че години наред си бил влюбен в жена, по-възрастна от теб, и че това ти е разбило сърцето.

— Единственото разбито нещо, с което си тръгнах от тая история, бе устната ми — ако не броим срама, който брах.

— Томас разправя, че оттогава не си излизал с други момичета, защото все ги сравняваш с онази жена.

Добрият стар Томас и неговите прикрити удари!

— Името й е Клара — подхвърлих аз.

— Зная. Клара Барсело.

— Познаваш ли я?

— Всички познават някоя Клара Барсело. В случая името е най-малкото.

За миг се смълчахме, загледани в пращящия огън.

— Миналата нощ, след като се разделих с теб, написах писмо на Пабло — рече Беа.

Преглътнах с мъка.

— На твоя годеник, лейтенанта? Защо?

Беа измъкна един плик от джоба на блузата си и ми го показа.

Беше затворен и запечатан.

— В писмото му казвам, че искам да се оженим колкото се може по-скоро, до месец, ако е възможно, и че желая завинаги да напусна Барселона.

Почти разтреперан, срещнах непроницаемия й поглед.

— Защо ми разправяш всичко това?

— Защото искам да ми кажеш дали да го пратя, или не. Затова те повиках тук днес, Даниел.

Разгледах плика, който тя въртеше в ръцете си, сякаш бе някакъв залог.

— Погледни ме — рече Беа.

Вдигнах очи и срещнах нейните. Не знаех какво да кажа. Беа сведе поглед и тръгна към края на галерията. Една врата водеше към мраморната балюстрада, която се отваряше към вътрешния двор на къщата. Видях как силуетът й се сля с дъжда. Втурнах се след нея и я спрях, като изтръгнах плика от ръцете й. Дъждът шибаше лицето й, отнасяйки сълзите и гнева. Отведох я пак вътре и я придърпах по-близо до топлината на огнището. Тя избягваше погледа ми. Взех плика и го хвърлих в пламъците. Наблюдавахме как писмото се разпада сред жаравата и как страниците се изпаряват в спирали от синкав дим, една по една. Беа коленичи до мен със сълзи на очи. Прегърнах я и усетих дъха й по шията си.

— Не ме оставяй да пропадна, Даниел — промълви тя.

Най-мъдрият човек, когото някога съм познавал, Фермин Ромеро де Торес, ми бе обяснил веднъж, че никое преживяване не може да се сравни с първия път, когато събличаш една жена. Ала при цялата си мъдрост, макар и да не бе ме излъгал, не бе споделил и истината докрай. Нищо не бе ми казал за онова странно треперене на ръцете, което превръщаше преодоляването на всяко копче, на всеки цип, в титанична задача. Нито пък за онази омая на бледата, трепетна кожа, за онова първо докосване на устните или за миража, който сякаш пламтеше във всяка пора на кожата. Нищо не бе ми казал, защото знаеше, че чудото се случва само веднъж и щом се случи, говори на език от тайни, които — едва разкрити — отлитат завинаги. Хиляди пъти съм искал да възстановя онзи пръв следобед с Беа в огромната къща на Авенида дел Тибидабо, когато целият свят се стопи в ромоленето на дъжда. Хиляди пъти съм искал да се върна и да се изгубя в този спомен, от който съм спасил едва един образ, откраднат от топлината на пламъците: Беа, гола и блестяща от дъжда, легнала до огъня, разтворила се в един поглед, който ме преследва оттогава насам. Надвесих се над нея и погалих кожата на корема й с върховете на пръстите си. Беа спусна клепачи и ми се усмихна, уверена и силна.

— Прави с мен каквото искаш — прошепна тя.

Беше на седемнайсет години и целият живот бе пред нея.

29