Сянката на вятъра

— И то с главно П. В тоя случай не бива да се бърза с тигана, защото в морето направо няма риба. От опит зная, че когато се стигне до преброяване на затворническото население, моите информатори от молитвения дом на Ледената пишка са по-акуратни от ония кръвопийци в Съдебната палата. Уверявам ви, друже Даниел, че никой не е чувал да се споменава за някакъв Микел Молинер в качеството на затворник, посетител или изобщо жива твар в затворите на Барселона поне от десет години насам.

— Може би излежава присъдата си някъде другаде.

— Да, в Алкатрас, Синг-Синг или Бастилията. Даниел, тази жена ви е излъгала.

— Предполагам, че да.

— Не предполагайте, просто приемете факта.

— И сега какво? Излиза, че Микел Молинер е затворена страница.

— Или пък тая Нурия е много отворена.

— Какво предлагате да направим?

— За момента да разучим други канали. Няма да е излишно да посетим онази бабка, добрата бавачка от историята, която ни пробута отчето вчера сутринта.

— Само не ми казвайте, че според вас и бавачката се е изпарила.

— Не — според мен е крайно време да зарежем превземките. Стига сме тропали плахо по разни врати, сякаш просим милостиня. В тая работа човек трябва да се вмъкне през задната врата. С мен ли сте?

— Фермин, за мен вашите думи са като Божието слово.

— Ами тогава поотупайте от праха костюма на послушник, че тоя следобед, щом затворим книжарницата, ще направим едно благотворително посещение на старицата в приюта „Санта Лусия“. А я кажете сега, как беше вчера с младата кобилка? Не ми се правете на потаен, че всичко, което скриете от мен, ще ви излезе на лицето под формата на гнойни пъпки.

Въздъхнах, сразен, и излях признанията си до най-малката подробност. В края на разказа ми, когато вече бях изредил всичко, което на мен самия ми прозвуча като тревоги на умствено изостанал ученик, Фермин ме изненада с внезапна и сърдечна прегръдка.

— Та вие сте влюбен — развълнувано измънка той, като ме потупваше по гърба. — Горкичкият!

Този следобед излязохме от книжарницата точно в края на работното време, с което си спечелихме един стоманен поглед от страна на баща ми. Заради това наше постоянно скитане той бе започнал да подозира, че сме се забъркали в някаква мътна работа, Фермин издърдори нещо несвързано за неотложни поръчки, след което побързахме да изчезнем от хоризонта. Предполагах, че рано или късно ще се наложи да разкрия пред баща ми част от цялата бъркотия, ала точно коя част — това вече беше друг въпрос.

По пътя, с обичайната си склонност да играе ролята на пътеводител, Фермин накратко ме информира за мястото, към което се бяхме отправили. Приютът „Санта Лусия“ бил заведение със съмнителна репутация, което чезнело сред руините на старинен дворец на улица „Монкада“. Според легендата, която го обгръщала, ставало дума за нещо средно между чистилище и морга с отчайващи санитарни условия. Историята му била, меко казано, особена. От края на единайсети век в двореца се помещавали — наред с други неща — редица заможни семейства, затвор, салон за куртизанки, библиотека за забранени ръкописи, казарма, работилница за скулптури, санаториум за болни от чума и манастир. В средата на деветнайсети век, когато вече се рушал, дворецът бил превърнат в музей за циркови уроди и други ужасии от някакъв екстравагантен импресарио, който се представял като Ласло де Вичерни, херцог на Парма и личен алхимик на Бурбоните, но всъщност се казвал Балтазар Деулофеу и Каральот, родом от Еспарагера, жиголо и професионален мошеник.

Гореказаният се гордеел, че разполага с най-обширната колекция от човешки ембриони в различни фази на деформация, запазени в банки с формалдехид, да не говорим пък за още по-обширната колекция от заповеди за задържане, издадени от полицейските управления на половин Европа и Америка. Наред с други атракции, „Тенебрариумът“

64

(това било новото име, което Деулофеу дал на Двореца) предлагал спиритически сеанси, некромантия, борби (с петли, плъхове, кучета, яки женища, имбецили или някаква комбинация от изброените варианти), а също и залози, публичен дом, чиято специалност били сакатите и уродите, казино, юридическа и финансова консултация, работилница за любовни еликсири, куклени и местни фолклорни представления и ревюта на екзотични танцьорки. За Рождество Христово поставял коледна пиеса, като актьорският състав бил попълван от музейните феномени и труженичките от бардака, чиято слава стигала чак до границите на провинцията.