Сянката на вятъра

Година по-късно тримата архитекти се появили в разкошния му апартамент в хотел „Колон“, за да представят проекта си. Жауза ги изслушал мълчаливо в компанията на мулатката Марисела и в края на презентацията попитал колко щяло да струва осъществяването на проекта за шест месеца. Фредерик Марторел, водещият член на архитектурната фирма, се прокашлял и от приличие написал цифрата на лист хартия, който подал на магната. Последният, без окото му да мигне, веднага попълнил чек за цялата сума и отпратил делегацията с разсеян жест. Седем месеца по-късно, през юли 1900 г., Жауза, съпругата му и прислужницата Марисела се нанесли в къщата. През август същата година двете жени вече щели да са мъртви; Салвадор Жауза пък бил открит от полицията почти агонизиращ, гол и прикован с белезници към креслото в кабинета си. В доклада на сержанта, който разследвал случая, се споменавало, че стените на цялата къща били опръскани с кръв, статуите на ангелите в градината били обезобразени — лицата им били боядисани като племенни маски, — а по пиедесталите се забелязвали следи от черни свещи. Разследването продължило осем месеца. Дотогава Жауза напълно онемял.

Полицейското разследване стигнало до следните заключения: всички признаци сочели, че Жауза и съпругата му били отровени с някакъв растителен извлек, даден им от Марисела, в чиито стаи били намерени няколко шишета с въпросното вещество. По някаква причина Жауза не умрял от отровата, въпреки че тя му нанесла ужасни поражения: постепенно изгубил говора и слуха си, тялото му отчасти се парализирало и страдал от страшни болки, които го осъдили да прекара остатъка от дните си в постоянна агония. Госпожа Жауза била намерена в спалнята си, просната върху леглото без нищо друго по нея освен накитите й и една диамантена гривна. Според полицейските хипотези, щом извършила престъплението, Марисела сама си прерязала вените с нож и обиколила цялата къща, опръсквайки с кръвта си стените на коридорите и стаите, докато накрая паднала мъртва в своята таванска стая. Мотивът, както смятала полицията, бил ревност. Изглеждало, че по времето на смъртта си съпругата на магната била бременна. Говорело се, че Марисела нарисувала череп върху голия корем на жената с горещ червен восък. Няколко месеца по-късно случаят, както и устните на Салвадор Жауза, бил запечатан завинаги. Във висшето общество на Барселона се коментирало, че историята на града не познавала подобна случка и че онази забогатяла паплач и всевъзможна сбирщина, която пристигала от Америка, съсипвала здравите нравствени устои на страната. В тесен кръг мнозина изразявали радост, че на ексцентричностите на Салвадор Жауза най-сетне е сложен край. Това, както обикновено, се оказало заблуда: те едва сега започвали.

Полицията и адвокатите на Жауза се нагърбили да закрият случая, но този крез не искал нещата да приключат току-така. Именно тогава се запознал с дон Рикардо Алдая, който вече бил преуспяващ индустриалец със слава на донжуан и лъвски темперамент; той му предложил да купи имота с намерението да събори къщата и да препродаде мястото с добра печалба, защото цените на земята в този район направо хвърчали. Жауза не се съгласил да продава, но затова пък поканил Рикардо Алдая да посети къщата, за да види, както се изразил, един научен и духовен експеримент. Откак приключило разследването, никой не бил влизал в имота. От видяното вътре Алдая направо се вкаменил. Жауза напълно бил изгубил разсъдъка си. Тъмната сянка от кръвта на Марисела все още покривала стените. Жауза бил повикал един изобретател и пионер в технологичната новост за момента — кинематографията. Той се казвал Фруктуос Желаберт и бил съгласен да изпълни изискванията на Жауза в замяна на средства, с които щял да построи филмово студио в района Вальес, защото вярвал, че през XX в. филмите ще заместят организираната религия. Както изглеждало, Жауза бил убеден, че духът на мулатката Марисела все още обитава къщата. Твърдял, че усеща присъствието й, гласа и миризмата, че даже и докосването й в мрака. Щом чули тези истории, прислужниците му побягнали презглава да си търсят по-спокойна работа в съседния квартал Сария, където не липсвали богаташки имения и семейства, неспособни да напълнят кофа с вода или да си закърпят чорапите.

Така Жауза останал сам със своята идея-фикс и с невидимите си призраци. Скоро решил, че разковничето се крие в победата над тази невидимост. В Ню Йорк вече бил виждал някои резултати от откритието на кинематографията и споделял мнението на покойната Марисела, че камерата изсмуквала души — както тази на филмирания образ, така и тази на зрителя. Следвайки тоя ред на мисли, поръчал на Фруктуос Желаберт да заснеме безкрайни метри лента из коридорите на „Ангела на мъглата“ в търсене на поличби и видения от другия свят. Въпреки репутацията на техника, ръководещ операцията, експериментът се оказал безплоден.