Сянката на вятъра

„Тенебрариумът“ се радвал на небивал успех в продължение на петнайсет години, докато се разбрало, че Деулофеу е прелъстил съпругата, дъщерята и тъщата на военния губернатор на провинцията, и то в рамките на една-единствена седмица. Разкритието хвърлило най-черен позор върху развлекателния център и неговия създател. Преди Деулофеу да успее да избяга от града и да се вмъкне в друга от многобройните си самоличности, банда маскирани главорези го спипала в тесните улички на квартал Санта Мария. Те го обесили и запалили в парка Сиудадела, оставяйки тялото му да бъде изядено от дивите кучета, които се скитали из този район. След две десетилетия забрава — време, през което никой не си дал труда да махне колекцията от ужасии, принадлежала на злополучния Ласло, „Тенебрариумът“ бил превърнат в благотворителна институция под опеката на един орден монахини.

— Дамите на Последното мъчение или друго перверзно название в тоя дух — рече Фермин. — Бедата е, че твърде ревниво пазят секретността на мястото (нечиста съвест, бих казал аз), тъй че ще трябва да измислим някакъв претекст, за да се вмъкнем.

В последно време обитателите на приюта „Санта Лусия“ били рекрутирани измежду редиците на умиращите, изоставените старци, душевноболните, нищите и явяващите се от дъжд на вятър ясновидци, които съставяха пренаселения подземен свят на Барселона. За техен късмет, веднъж приети там, мнозинството от тях не изкарвали дълго; нито условията на заведението, нито компанията предразполагали към дълголетие. Според Фермин покойниците били извозвани малко преди зазоряване и изминавали последния си път до общинския гроб в товарен вагон, дарен от една фирма от Оспиталет де Льобрегат

65

, специализирана в производството на месни деликатеси със съмнителна репутация; въпросната фирма от време на време се забърквала в мрачни скандали.

— Всичко това са си ваши съчинения — протестирах аз, поразен от описанието, излязло сякаш изпод перото на Данте.

— Дарбата ми да съчинявам не се простира чак дотам, Даниел. Почакайте и ще видите. Посетих сградата по един злощастен повод преди около десет години и мога да ви кажа, че изглеждаше така, сякаш бяха наели вашия приятел Жулиан Каракс за декоратор. Жалко, че не донесохме малко дафинови листа, за да потушим ароматите, характерни за това място. Но и без друго ще видим достатъчно зор, докато ги накараме да ни пуснат вътре.

С така оформени очаквания поехме по улица „Монкада“, която по това време на деня вече се бе стеснила до мрачен пасаж, ограден от двете страни от стари дворци, превърнати в складове и работилници. Камбаните на базиликата „Санта Мария дел Мар“ подчертаваха с питанията си ехото от нашите стъпки. След малко една горчива, пронизваща смрад се смеси със студения зимен бриз.

— Каква е тази миризма?

— Пристигнахме — обяви Фермин.

30

Прогнилата дървена порта ни пропусна във вътрешен двор, варден от газени лампи, проблясващи над водоливници и ангели, чиито овехтели каменни лица се рушаха. Едно стълбище водеше към първия етаж, където правоъгълник от мътна светлина очертаваше главния вход на приюта. Светлината от газениците, струяща от този отвор, оцветяваше в охра облака от миазми, който се излъчваше отвътре. Една ъгловата, хищна фигура ни наблюдаваше от сенчестата галерия. В полумрака съзряхме стоманените й очи, чийто цвят бе досущ като този на расото. Държеше дървено ведро, от което се издигаше неописуемо зловонна пара.

— Привет-Мария-пълна-с-благодат-зачената-без-грях! — провикна се Фермин въодушевено и на един дъх.

— А къде е ковчегът? — отвърна гласът от стълбите, сериозно и някак неохотно.

— Ковчег ли? — попитахме Фермин и аз в унисон.

— Не сте ли от погребалното бюро? — уморено попита монахинята.

Почудих се дали това бе коментар относно нашата външност, или истински въпрос. Лицето на Фермин направо грейна при тази благоприятна възможност.

— Ковчегът е във фургона. Първо бихме искали да огледаме клиента. Чисто техническа формалност.

Усетих как ме обзема пристъп на гадене.

— Мислех, че господин Колбато ще дойде лично — рече монахинята.

— Господин Колбато моли да го извините, но в последния момент се наложи да се заеме с много сложно балсамиране — един здравеняк от цирка.

— Значи работите с господин Колбато в погребалното бюро?

— Ние сме дясната и лявата му ръка, съответно. Уилфредо Косматия на вашите услуги, а тук, до мен, е моят чирак, бакалавърът Сансон Караско66.

— Приятно ми е да се запознаем — допълних аз.

Монахинята ни огледа набързо и кимна, безразлична към двойката плашила, които се отразяваха в очите й.

— Добре дошли в „Санта Лусия“. Аз съм сестра Ортенсия, тази, която ви се обади. Последвайте ме.

Последвахме сестра Ортенсия, без да обелим дума, по един подобен на пещера коридор, чиято миризма ми напомни за тунелите на метрото. От двете страни на коридора имаше рамки без врати; през тях се виждаха осветени със свещи зали с редици легла, наредени едно над друго до стената и покрити с мрежи против комари, които се полюшваха като савани. Дочувах стонове и съзирах човешки фигури през мрежата на завесите.