Читаем Синдик полностью

Бяха надвиснали тежки сиви облаци. Подводницата цепеше водата, солени пръски миеха блестящата палуба. Няколко моряка стояха на носа и се обучаваха на 5-инчовото оръдие. Стържещият глас на старшината, повтарящ данните за мерника, се губеше в плясъка на водните струи. Орсино се облегна на командирската кула и се опита да подреди мислите си.

Не беше лесно.

Той беше Чарлз Орсино, младши член на Синдик, с всички спомени, произтичащи от това.

Той беше също така, малко по-мъгляво, Макс Уиман, с неговите спомени. Сега, успял да се измъкне от кожата на Уиман, можа да си спомни по какъв начин тези мисли бяха насадени в мозъка му — от първата до последната. Мъчеха го някои горчиви спомени, свързани с Лий Фалкаро, но ги изостави, заставайки нащрек, когато командор Гринел се показа от люка.

— Добро утро, господине — каза Чарлз.

Студените очи го изучаваха.

— Кротко! — отвърна командорът. — На подводницата не сме свикнали така. Чух, че си имал неприятности по повод койката.

Орсино сви притеснено рамене.

— Все някой трябва да ти е казал — продължи Командорът, — че подводницата е пълна с гвардейци. Те имат много високо мнение за себе си. И с основание — извършиха рейда на високо равнище. Не се забърквай с тях.

— Какви са те? — попита Орсино.

Гринел сви рамене.

— Елитна част — отвърна. — Отрядът на Ломан. — Забеляза празния поглед на Орсино, усмихна се студено и допълни — Ломан е президент на Северна Америка.

— На брега — Орсино рискува — често чувахме за някой си Бен Милър.

— Информацията ви е остаряла. Милър владееше флотата преди него. Ломан беше секретар по отбраната. Той свали морската пехота на брега и започна уж да я преформирова. Взе им тежките оръжия. Междувременно изгради Гвардията, направи го съвсем тихо — зад гърба му стоеше секретарят по информацията, и преди около две години удари. Морските пехотинци, които не се присъединиха към Гвардията, бяха избити. Милър има благоразумието да се самоубие. Вип и държавният секретар се оттеглиха, но това не спаси главите им. Ломан пое автоматично президентството и ги разстреля. В края на крайщата, те бяха дяволски корумпирани. Принадлежаха тялом и духом към Южния блок.

Двама моряци се появиха със сгъваемо легло, следвани от командира на подводницата. Очите му бяха червени от недоспиване.

— Сложете го тук — нареди той на моряците и се отпусна тежко върху провисналия брезент. — Добрутро, Гринел. — каза с усилие. — Повярвай ми, ставам прекалено стар за подводниците. Искам слънце и въздух. Мисля си дали не можеш да използваш влиянието си и да ме уредиш на някой корвет? — Той оголи зъбите си, за да покаже, че се шегува.

Гринел отвърна с едва доловима усмивка:

— Ако имах някакво влияние, щях ли стоя на тази служба в разузнаването?

Командирът на подводницата се отпусна върху леглото и моментално заспа. Само един мускул отляво на лицето му потрепваше.

Гринел помъкна Орсино към подветрената страна на командния пост.

— Нека да го оставим да поспи. Иди и съобщи на екипа на оръдието, че Командор Гринел е наредил да се приберат вътре.

Орсино го направи. Старшината каза раздразнено нещо за тренировките с оръдието, а Орсино повтори нареждането.

Ни в клин, ни в ръкав Гринел рече:

— Ти си рядка птица, Уиман. Способен си, и не си обречен. Нека да слизаме. Дръж се за мене.

Чарлз последва дребния дебелак в командирския пост. Гринел се обърна към един офицер:

— Аз ще поема командването. Уиман ще наблюдава радара — отправи към Орсино поглед, който сподави протестите му. Гринел вероятно знаеше, че той не разбира от радари.

Офицерът изглеждаше объркан, но се подчини:

— Да, командор.

Един моряк вдигна главата си от екрана на радара и кимна на Уиман:

— Твое е, страннико.

Уиман внимателно вмъкна лицето си в кутията, където се сблъска с нищо незначещи зелени точки, тъмни цифри и двойка лъчи, които допълваха объркването.

Чу Гринел да казва на кормчията:

— Донеси ми чаша кафе, момче. Аз ще поема щурвала.

— Ще предам да ви донесат, господине.

— Няма какво да предаваш, моряк. Иди и ми донеси кафе — искам го сега, а не когато някой стюард реши, че е готов да ми го донесе.

— Да, да, господине.

Орсино го чу да се спуска по стълбата. Тогава някой хвана ръката му и гласът на Гринел измърмори в ухото му:

— Когато ме чуеш да се оплаквам от кафето, извикай: „Самолети 265, DX 3,000“. Ясно и високо. Не, не преставай да гледаш. Повтори.

Орсино каза, а очите му следяха двойните образи на безсмислените светещи точки:

— Самолети 265, DX 3,000. Ясно и високо. Когато се оплачете от кафето.

— Добре. Не го забравяй.

Той чу отново стъпките по стълбата.

— Кафето, господине.

— Благодаря, моряк — Дълго сръбване, след това друго. — Винаги съм казвал, че на подводниците пият най-лошото кафе в армията.

— Самолети 265, DX 3,000 — извика Орсино.

Отнякъде гръмна пронизителен вой на аларма.

— Потапяне — кресна командор Гринел.

— Потапяне, сър. — повтори кормчията. — Но… командира…

Тогава Орсино също си спомни за него — дълбоко заспал в леглото върху палубата, и за мускула, потрепващ от лявата страна на лицето му.

— По дяволите, това бяха самолети. Потапяйте подводницата.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Радуга в небе
Радуга в небе

Произведения выдающегося английского писателя Дэвида Герберта Лоуренса — романы, повести, путевые очерки и эссе — составляют неотъемлемую часть литературы XX века. В настоящее собрание сочинений включены как всемирно известные романы, так и издающиеся впервые на русском языке. В четвертый том вошел роман «Радуга в небе», который публикуется в новом переводе. Осознать степень подлинного новаторства «Радуги» соотечественникам Д. Г. Лоуренса довелось лишь спустя десятилетия. Упорное неприятие романа британской критикой смог поколебать лишь Фрэнк Реймонд Ливис, напечатавший в середине века ряд содержательных статей о «Радуге» на страницах литературного журнала «Скрутини»; позднее это произведение заняло видное место в его монографии «Д. Г. Лоуренс-романист». На рубеже 1900-х по обе стороны Атлантики происходит знаменательная переоценка романа; в 1970−1980-е годы «Радугу», наряду с ее тематическим продолжением — романом «Влюбленные женщины», единодушно признают шедевром лоуренсовской прозы.

Дэвид Герберт Лоуренс

Проза / Классическая проза
Тайная слава
Тайная слава

«Где-то существует совершенно иной мир, и его язык именуется поэзией», — писал Артур Мейчен (1863–1947) в одном из последних эссе, словно формулируя свое творческое кредо, ибо все произведения этого английского писателя проникнуты неизбывной ностальгией по иной реальности, принципиально несовместимой с современной материалистической цивилизацией. Со всей очевидностью свидетельствуя о полярной противоположности этих двух миров, настоящий том, в который вошли никогда раньше не публиковавшиеся на русском языке (за исключением «Трех самозванцев») повести и романы, является логическим продолжением изданного ранее в коллекции «Гримуар» сборника избранных произведений писателя «Сад Аваллона». Сразу оговоримся, редакция ставила своей целью представить А. Мейчена прежде всего как писателя-адепта, с 1889 г. инициированного в Храм Исиды-Урании Герметического ордена Золотой Зари, этим обстоятельством и продиктованы особенности данного состава, в основу которого положен отнюдь не хронологический принцип. Всегда черпавший вдохновение в традиционных кельтских культах, валлийских апокрифических преданиях и средневековой христианской мистике, А. Мейчен в своем творчестве столь последовательно воплощал герметическую орденскую символику Золотой Зари, что многих современников это приводило в недоумение, а «широкая читательская аудитория», шокированная странными произведениями, в которых слишком явственно слышны отголоски мрачных друидических ритуалов и проникнутых гностическим духом доктрин, считала их автора «непристойно мятежным». Впрочем, А. Мейчен, чье творчество являлось, по существу, тайным восстанием против современного мира, и не скрывал, что «вечный поиск неизведанного, изначально присущая человеку страсть, уводящая в бесконечность» заставляет его чувствовать себя в обществе «благоразумных» обывателей изгоем, одиноким странником, который «поднимает глаза к небу, напрягает зрение и вглядывается через океаны в поисках счастливых легендарных островов, в поисках Аваллона, где никогда не заходит солнце».

Артур Ллевелин Мэйчен

Классическая проза