Читаем Синдик полностью

— Чувал съм разни работи за Щатите — Уиман, нали така? Не че им вярвам много-много… Според тебе аз мога да отида при коя да е жена и просто да я попитам дали би искала?

— По принцип, да.

— А те искат ли?

— Някои да, някои — не, също като тук.

— По-добре кажи като в ада! Последната отпуска… — и мъжът му разказа дълга, объркана история за приключенията и трудностите си с „благовъзпитаните жени“ от земите на Правителството.

Чарлз напусна бара с пълното съзнание, че стойностите тук са съвсем различни. Той беше започнал да разбира раздърпаните кучки, които висяха по прозорците на заведенията; вече си обясняваше защо мъжете не можеха да намерят нищо по-добро от тях. Налегна го ужасна вълна от носталгия.

Картината бавно се оформяше. Лъжеморал, отвличания, отчуждение, интриги за власт. А политически убийства? С изключение на мъгляви намеци, Гринел не беше споменал нищо, което да засяга Синдик.

Но беше съвсем логично тази банда разбойници страстно да се стреми към богатствата на континента.

Зад крайбрежната зона започваха ремонтни докове и жилищни квартали. Работеше се със странна комбинация от механизация и мускулна сила. Под някакъв навес струговаха оръдейна цев. Машината се задвижваше от добре познат на Макс Уиман стандартен 18-инчов високомоментен двигател. Но колонната пробивна машина до струга… — Орсино примигна. Двама души, задъхани и изпотени, въртяха тежкия вертикален маховик, висок колкото тях, а ремъчна предавка от маховика задвижваше свредлото, потъващо в парчето бронз. Мъжете бяха в дрипи, мръсни дрипи. Зашеметен, Орсино осъзна какво представляват тъмните, дрънчащи неща, висящи от китките на мъжете. Те бяха оковани към ръчките на колелото.

Продължи замаян нататък, проумявайки едва сега някои разговори, които беше подочул на борда на подводницата.

— Френските жабари хич не са издръжливи. Дай на английския моряк парче овнешко и той ще гърби по-дълго от жабаря.

— Да-а, но не можеш да го цапнеш с камшика. Англичаните просто се скапват, ако ги биеш.

— Ами, ами, само се нацупват за известно време. Но да ти кажа, приятел, никога не бий с камшик испанец. Той може да изчака и двадесет години, ако трябва, но ще ти забие ножа.

— Е, като го сварят после в казана, ще ми е мъчно за него.

И избухнаха в смях.

Да го сварят! Беше ли възможно това?

Шестнадесет дрипави, кирливи получовеци се влачеха по пътя, всеки опънал по едно въже. Инч по инч те влачеха дървена платформа, върху която беше натоварено огромно турбинно колело; в ситните му перки се отразяваха следобедните слънчеви лъчи.

Правителството имаше реактори, Правителството имаше и транспортни средства — защо не ги използваха? Той бавно започна да разбира, че и металът, и машините, и атомната енергия на Правителството — всичко отиваше за военното производство, нищо не оставаше за потребителите, нищо не оставаше за мирни цели. Правителството беше дегенерирало първобитно чудовище, специализирало се да действа с мускули, нокти и зъби. Каквото и да е представлявало преди, сега то беше мрачно въплъщение на грубата жестокост.

Някъде се чу плач на дете и Чарлз с учудване забеляза надигащото се в него дълбоко съжаление. Както човек, седял цял живот зад бюро, след физическа работа изпитва болки в мускули, за чието съществуване досега не е и подозирал, така и Чарлз откриваше, че има чувства, които никога не са били така мъчително докосвани от приятния захаросан живот в Синдик.

„Бедно малко същество — помисли си — ти трябва да растеш в тази дяволска дупка. Не зная какво би ти донесло наличието на роби, които винаги можеш да сриташ, но едва ли ще ти помогне да станеш човек. Не зная как ще ти се отрази страхът от любовта — ще те направи ли измамник? Или безочливо разпасано животно, което познава само бруталното насилие и гнусното боричкане с изпаднала кучка в непозната, неприветлива стая? Ние имаме картечници, с които играем поло, и това са добри играчки, но в какво ли чудовище ще се превърнеш ти, когато утре ти дадат пушка и обявят насилието за твой бог.“

„Райнер беше прав — каза си той горчиво. — Трябва да се опитаме да оправим тази каша.“

Мъж и жена се боричкаха в тясната уличка, по която вървеше. По стар навик почти ги отмина, но изведнъж разбра,че това не беше просто игра на разкъсване на дрехите, както се правеше у тях, в Синдик, по време на веселите празници. Това беше безжалостна и тиха борба…

Мъжът носеше униформения пуловер на гвардейците. Независимо от това Чарлз се хвърли към него и го откъсна от жената; или по-точно изтръгна ръката му, здрава като скала, а мъжът, изненадан, пусна жената и се обърна да го погледне.

— Удари го — викна Чарлз на жената.

Ръката на мъжа беше върху дръжката на ножа. Той изсъска:

— Изчезвай. Веднага. Не се бъркай на гвардейците.

Чарлз усети коленете си да потрепват. Това беше добре. Той знаеше от полото, че е напрегнат до скъсване и готов за действие.

— Извади ножа — извика — и следващото нещо което ще направиш, е да го изядеш.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Радуга в небе
Радуга в небе

Произведения выдающегося английского писателя Дэвида Герберта Лоуренса — романы, повести, путевые очерки и эссе — составляют неотъемлемую часть литературы XX века. В настоящее собрание сочинений включены как всемирно известные романы, так и издающиеся впервые на русском языке. В четвертый том вошел роман «Радуга в небе», который публикуется в новом переводе. Осознать степень подлинного новаторства «Радуги» соотечественникам Д. Г. Лоуренса довелось лишь спустя десятилетия. Упорное неприятие романа британской критикой смог поколебать лишь Фрэнк Реймонд Ливис, напечатавший в середине века ряд содержательных статей о «Радуге» на страницах литературного журнала «Скрутини»; позднее это произведение заняло видное место в его монографии «Д. Г. Лоуренс-романист». На рубеже 1900-х по обе стороны Атлантики происходит знаменательная переоценка романа; в 1970−1980-е годы «Радугу», наряду с ее тематическим продолжением — романом «Влюбленные женщины», единодушно признают шедевром лоуренсовской прозы.

Дэвид Герберт Лоуренс

Проза / Классическая проза
Тайная слава
Тайная слава

«Где-то существует совершенно иной мир, и его язык именуется поэзией», — писал Артур Мейчен (1863–1947) в одном из последних эссе, словно формулируя свое творческое кредо, ибо все произведения этого английского писателя проникнуты неизбывной ностальгией по иной реальности, принципиально несовместимой с современной материалистической цивилизацией. Со всей очевидностью свидетельствуя о полярной противоположности этих двух миров, настоящий том, в который вошли никогда раньше не публиковавшиеся на русском языке (за исключением «Трех самозванцев») повести и романы, является логическим продолжением изданного ранее в коллекции «Гримуар» сборника избранных произведений писателя «Сад Аваллона». Сразу оговоримся, редакция ставила своей целью представить А. Мейчена прежде всего как писателя-адепта, с 1889 г. инициированного в Храм Исиды-Урании Герметического ордена Золотой Зари, этим обстоятельством и продиктованы особенности данного состава, в основу которого положен отнюдь не хронологический принцип. Всегда черпавший вдохновение в традиционных кельтских культах, валлийских апокрифических преданиях и средневековой христианской мистике, А. Мейчен в своем творчестве столь последовательно воплощал герметическую орденскую символику Золотой Зари, что многих современников это приводило в недоумение, а «широкая читательская аудитория», шокированная странными произведениями, в которых слишком явственно слышны отголоски мрачных друидических ритуалов и проникнутых гностическим духом доктрин, считала их автора «непристойно мятежным». Впрочем, А. Мейчен, чье творчество являлось, по существу, тайным восстанием против современного мира, и не скрывал, что «вечный поиск неизведанного, изначально присущая человеку страсть, уводящая в бесконечность» заставляет его чувствовать себя в обществе «благоразумных» обывателей изгоем, одиноким странником, который «поднимает глаза к небу, напрягает зрение и вглядывается через океаны в поисках счастливых легендарных островов, в поисках Аваллона, где никогда не заходит солнце».

Артур Ллевелин Мэйчен

Классическая проза