Синдик

— Чувал съм разни работи за Щатите — Уиман, нали така? Не че им вярвам много-много… Според тебе аз мога да отида при коя да е жена и просто да я попитам дали би искала?

— По принцип, да.

— А те искат ли?

— Някои да, някои — не, също като тук.

— По-добре кажи като в ада! Последната отпуска… — и мъжът му разказа дълга, объркана история за приключенията и трудностите си с „благовъзпитаните жени“ от земите на Правителството.

Чарлз напусна бара с пълното съзнание, че стойностите тук са съвсем различни. Той беше започнал да разбира раздърпаните кучки, които висяха по прозорците на заведенията; вече си обясняваше защо мъжете не можеха да намерят нищо по-добро от тях. Налегна го ужасна вълна от носталгия.

Картината бавно се оформяше. Лъжеморал, отвличания, отчуждение, интриги за власт. А политически убийства? С изключение на мъгляви намеци, Гринел не беше споменал нищо, което да засяга Синдик.

Но беше съвсем логично тази банда разбойници страстно да се стреми към богатствата на континента.

Зад крайбрежната зона започваха ремонтни докове и жилищни квартали. Работеше се със странна комбинация от механизация и мускулна сила. Под някакъв навес струговаха оръдейна цев. Машината се задвижваше от добре познат на Макс Уиман стандартен 18-инчов високомоментен двигател. Но колонната пробивна машина до струга… — Орсино примигна. Двама души, задъхани и изпотени, въртяха тежкия вертикален маховик, висок колкото тях, а ремъчна предавка от маховика задвижваше свредлото, потъващо в парчето бронз. Мъжете бяха в дрипи, мръсни дрипи. Зашеметен, Орсино осъзна какво представляват тъмните, дрънчащи неща, висящи от китките на мъжете. Те бяха оковани към ръчките на колелото.

Продължи замаян нататък, проумявайки едва сега някои разговори, които беше подочул на борда на подводницата.

— Френските жабари хич не са издръжливи. Дай на английския моряк парче овнешко и той ще гърби по-дълго от жабаря.

— Да-а, но не можеш да го цапнеш с камшика. Англичаните просто се скапват, ако ги биеш.

— Ами, ами, само се нацупват за известно време. Но да ти кажа, приятел, никога не бий с камшик испанец. Той може да изчака и двадесет години, ако трябва, но ще ти забие ножа.

— Е, като го сварят после в казана, ще ми е мъчно за него.

И избухнаха в смях.

Да го сварят! Беше ли възможно това?

Шестнадесет дрипави, кирливи получовеци се влачеха по пътя, всеки опънал по едно въже. Инч по инч те влачеха дървена платформа, върху която беше натоварено огромно турбинно колело; в ситните му перки се отразяваха следобедните слънчеви лъчи.

Правителството имаше реактори, Правителството имаше и транспортни средства — защо не ги използваха? Той бавно започна да разбира, че и металът, и машините, и атомната енергия на Правителството — всичко отиваше за военното производство, нищо не оставаше за потребителите, нищо не оставаше за мирни цели. Правителството беше дегенерирало първобитно чудовище, специализирало се да действа с мускули, нокти и зъби. Каквото и да е представлявало преди, сега то беше мрачно въплъщение на грубата жестокост.

Някъде се чу плач на дете и Чарлз с учудване забеляза надигащото се в него дълбоко съжаление. Както човек, седял цял живот зад бюро, след физическа работа изпитва болки в мускули, за чието съществуване досега не е и подозирал, така и Чарлз откриваше, че има чувства, които никога не са били така мъчително докосвани от приятния захаросан живот в Синдик.

„Бедно малко същество — помисли си — ти трябва да растеш в тази дяволска дупка. Не зная какво би ти донесло наличието на роби, които винаги можеш да сриташ, но едва ли ще ти помогне да станеш човек. Не зная как ще ти се отрази страхът от любовта — ще те направи ли измамник? Или безочливо разпасано животно, което познава само бруталното насилие и гнусното боричкане с изпаднала кучка в непозната, неприветлива стая? Ние имаме картечници, с които играем поло, и това са добри играчки, но в какво ли чудовище ще се превърнеш ти, когато утре ти дадат пушка и обявят насилието за твой бог.“

„Райнер беше прав — каза си той горчиво. — Трябва да се опитаме да оправим тази каша.“

Мъж и жена се боричкаха в тясната уличка, по която вървеше. По стар навик почти ги отмина, но изведнъж разбра,че това не беше просто игра на разкъсване на дрехите, както се правеше у тях, в Синдик, по време на веселите празници. Това беше безжалостна и тиха борба…

Мъжът носеше униформения пуловер на гвардейците. Независимо от това Чарлз се хвърли към него и го откъсна от жената; или по-точно изтръгна ръката му, здрава като скала, а мъжът, изненадан, пусна жената и се обърна да го погледне.

— Удари го — викна Чарлз на жената.

Ръката на мъжа беше върху дръжката на ножа. Той изсъска:

— Изчезвай. Веднага. Не се бъркай на гвардейците.

Чарлз усети коленете си да потрепват. Това беше добре. Той знаеше от полото, че е напрегнат до скъсване и готов за действие.

— Извади ножа — извика — и следващото нещо което ще направиш, е да го изядеш.