Читаем Синдик полностью

— Гледай го тъпия морски пехотинец! — изкикоти се гвардеецът. — Заповеди! — Той завря муцуната си в лицето на сержанта. — На нас не ни трябват заповеди за това, което ще направим с него, войниче. Кажи на хората си да изчезват. Твоите тъпаци би трябвало вече да са наясно, че не бива да се бъркат в работата на Гвардията.

Отнякъде изскочи един съвсем млад офицер.

— Какво става тук? — пискливо извика той. — Внимание! — Никой от гвардейците и пехотинците, които си разменяха кръвнишки погледи, не даде вид че го е забелязал. — Казах внимание! По дяволите, сержант, рапортувай! — Никаква реакция. Офицерът изкрещя: — Смятате, че можете да правите каквото си искате, но грешите, за Бога! — и се отдалечи със стиснати юмруци и зачервено лице.

Орсино го видя да влиза през портал с надпис „БюПер, автотранспортна служба“. Внезапно го осени мисълта, че има само няколко секунди на разположение, преди двете групи да се сблъскат. Сержантът от морската пехота се опитваше да протака:

— С удоволствие бих ви предоставил затворника — започна той, — ако можете да ми покажете някакъв документ във връзка…

Гвардеецът опита да изрита сержанта под лъжичката. „Мухльо“ — помисли си Орсино, като видя сержантът да улавя крака му, да го хвърля на пътя и да се завърта, за да отбие атаката на друг гвардеец. В следващия миг всички се биеха.

Внезапно въздухът се изпълни с трясъка на тежка картечница. Тълпата замръзна на място.

Офицерчето се беше върнало, този път с джип и сдвоена 50-калиброва картечница, монтирани на въртяща се стойка. Той беше насочил дулата й там, където тълпата беше най-гъста. Хората бяха започнали да излизат от кръчмите и работилниците, за да не изпуснат очертаващото се кърваво зрелище.

Офицерът свали ръка от спусъка на картечницата и кривна шапката над очите си.

— Строй се! — изкрещя той, а Орсино усети дъха на нещо познато около себе си. Трябваха му три секунди — три секунди, през които гвардейците и пехотинците се подреждаха в отделенията си.

Чакащият джип, с двигател, работещ на празни обороти; Орсино на земята, с колене, треперещи от напрежение — това беше познатата сцена на смяна на колите при полото. Той реагира автоматично, хвърляйки се към джипа.

Стовари светкавичен удар върху шашардисаното лице на офицера и го събори в задната част на джипа. Наложи се да нанесе още няколко удара по опитващите се да се прехвърлят в каросерията гвардейци — и джипът се понесе по крайбрежната улица.

След това беше само въпрос на умение — да върти кормилото с едната си ръка, опитвайки се да удържи люлеещата се на всички посоки картечница с другата; да поглежда зад гърба си, да не би офицерът да се е съвзел; да избягва връхлитащите кучета и пешеходците; да се задържа в коловозите на пътя; да изстисква всичко възможно от джипа и да следи за евентуални преследвачи. За добър играч на поло това беше едно рутинно упражнение.

Пътят се виеше в продължение на пет километра към вътрешността на острова през храсталаци и млади гори, за да завърши в лагер на дървосекачи; там дрипави, оковани във вериги мъже влачеха трупи към груба парна дъскорезница. Под носа на изненаданите войници от охраната, които дори не успяха да посегнат към оръжията си, Орсино завъртя джипа на сто и осемдесет градуса; върна се около четвърт миля обратно по пътя и навлезе в шубрака с осемдесет километра в час, без да си прави труда да заобикаля дръвчета, по-тънки от 5 сантиметра в диаметър.

След около час лудешко каране в късния следобед джипът подскочи и спря. Орсино се обърна и хвърли поглед към офицера, който бе дошъл в съзнание и, пребелял от страх, се държеше за двете страни на колата.

— Исусе Христе! — шепнеше той, но когато видя че Орсино го наблюдава, скочи на крака. — Арестуван си, моряко! — извика. — За нападение върху офицер, отнемане на правителствена собственост, управление на превозно средство без разрешение… — но краката му изневериха и той тежко се отпусна на пода.

Орсино бегло премисли възможностите — да го върже за седалката, да му тегли един откос с картечницата, да го халоса по главата с гаечния ключ — но ги отхвърли всичките.

Като че ли беше провалил всичко дотук, но все още можеше да изпълни мисията си. За първи път имаше в ръцете си истински офицер на Правителството, изцяло в негова власт, поне докато не се появеше подкрепление. Той извика:

— Глупости! Ти си арестуван.

Офицерът го изгледа стреснато, като че ли прехвърляше наум нарушенията, които може да е извършил, и накрая попита предпазливо:

— От кои власти?

— Аз представлявам Синдик.

Това подейства като удар в диафрагмата. Офицерът започна да заеква:

— Но ти не можеш… няма начин… но как…

— Няма значение как.

— Ти си луд. Трябва да си луд, иначе не би спрял тук. Не вярвам, че си от Континента и не вярвам, че джипът е повреден. — Гласът му вече звучеше истерично. — Той не може да се повреди точно тук. Ние трябва да сме на повече от тридесет километра навътре в сушата.

— Какво толкова те смущават тези тридесет километра навътре в сушата?

— Туземците, глупако!

Отново туземците.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Радуга в небе
Радуга в небе

Произведения выдающегося английского писателя Дэвида Герберта Лоуренса — романы, повести, путевые очерки и эссе — составляют неотъемлемую часть литературы XX века. В настоящее собрание сочинений включены как всемирно известные романы, так и издающиеся впервые на русском языке. В четвертый том вошел роман «Радуга в небе», который публикуется в новом переводе. Осознать степень подлинного новаторства «Радуги» соотечественникам Д. Г. Лоуренса довелось лишь спустя десятилетия. Упорное неприятие романа британской критикой смог поколебать лишь Фрэнк Реймонд Ливис, напечатавший в середине века ряд содержательных статей о «Радуге» на страницах литературного журнала «Скрутини»; позднее это произведение заняло видное место в его монографии «Д. Г. Лоуренс-романист». На рубеже 1900-х по обе стороны Атлантики происходит знаменательная переоценка романа; в 1970−1980-е годы «Радугу», наряду с ее тематическим продолжением — романом «Влюбленные женщины», единодушно признают шедевром лоуренсовской прозы.

Дэвид Герберт Лоуренс

Проза / Классическая проза
Тайная слава
Тайная слава

«Где-то существует совершенно иной мир, и его язык именуется поэзией», — писал Артур Мейчен (1863–1947) в одном из последних эссе, словно формулируя свое творческое кредо, ибо все произведения этого английского писателя проникнуты неизбывной ностальгией по иной реальности, принципиально несовместимой с современной материалистической цивилизацией. Со всей очевидностью свидетельствуя о полярной противоположности этих двух миров, настоящий том, в который вошли никогда раньше не публиковавшиеся на русском языке (за исключением «Трех самозванцев») повести и романы, является логическим продолжением изданного ранее в коллекции «Гримуар» сборника избранных произведений писателя «Сад Аваллона». Сразу оговоримся, редакция ставила своей целью представить А. Мейчена прежде всего как писателя-адепта, с 1889 г. инициированного в Храм Исиды-Урании Герметического ордена Золотой Зари, этим обстоятельством и продиктованы особенности данного состава, в основу которого положен отнюдь не хронологический принцип. Всегда черпавший вдохновение в традиционных кельтских культах, валлийских апокрифических преданиях и средневековой христианской мистике, А. Мейчен в своем творчестве столь последовательно воплощал герметическую орденскую символику Золотой Зари, что многих современников это приводило в недоумение, а «широкая читательская аудитория», шокированная странными произведениями, в которых слишком явственно слышны отголоски мрачных друидических ритуалов и проникнутых гностическим духом доктрин, считала их автора «непристойно мятежным». Впрочем, А. Мейчен, чье творчество являлось, по существу, тайным восстанием против современного мира, и не скрывал, что «вечный поиск неизведанного, изначально присущая человеку страсть, уводящая в бесконечность» заставляет его чувствовать себя в обществе «благоразумных» обывателей изгоем, одиноким странником, который «поднимает глаза к небу, напрягает зрение и вглядывается через океаны в поисках счастливых легендарных островов, в поисках Аваллона, где никогда не заходит солнце».

Артур Ллевелин Мэйчен

Классическая проза