Скритият оазис

— Хайде — шептеше тя. — Хайде, милото ми, покажи на какво си способно. Камък на огъня, глас на Сехмет. Хайде, хайде.

Осман вече залиташе в тесния куб, стенеше от болка, търкаше ожесточено очи и си чешеше ушите.

— Ана харагар — изхърка задавено. — Ларзим арух тауарлет.

— Господи — промърмори тихо Флин. — Казва, че му се повръща, че ще се изпус…

Осман се преви и се свлече на колене точно пред Кирнан. От устата му блъвнаха лиги, белите му долни гащи се оцветиха в светлокафяво.

— Насра се! — изсмя се набитият. — Вижте го бе! Тоя мръсен идиот се насра!

— Инер-уер инер-ен Ра инер-ен седжет инер суеверен керу-ен сехмет… — замаяно пропя Осман, надигна се и остана с лице и корем, опрени в стъклото, и с увиснали ръце. Изминаха пет, десет, трийсет секунди, електронните сигнали се забавиха, като че ли процесите, които ги предизвикваха, се уталожваха и успокояваха. И изведнъж, за всеобщ ужас, две неща се случиха почти едновременно. Прозвуча дълбок резонантен ритъм. Изглежда, идваше от самия камък, отекваше като усилено биене на сърце и от него целият храм затрепери, макар самият звук да не беше особено силен. В почти същия миг избухна ослепително сияние — също откъм камъка, — като запалена крушка, само че със значително по-ярка и по-наситена светлина. Продължи само част от секундата, а кехлибарената окраска на стъклото ги предпази от лошите ефекти на блясъка, но въпреки това за миг всички бяха заслепени. Вдигнаха ръце и закриха очи, принтерът спря, мониторите и лампите изгаснаха и стаята потъна в мрак. Разнесоха се викове, стъпки, Гиргис крещеше и питаше какво става. После, не толкова рязко, колкото когато спря, електрониката започна да се връща към живот. Мониторите и компютрите се рестартираха, халогенните лампи светнаха отново. Последва пауза, в която всички примигваха, след това се чуха ахкания и викове, някой почна да повръща.

— Боже мой — изстена Фрея и затисна устата си с ръка. — Господи, помогни му!

Осман стоеше в същото положение, в което беше преди изблика на светлината; все така опрян на стъклото, все още по долни гащи, чорапи и обувки. Но кожата му я нямаше. Тялото му — крайниците, лицето и трупът — сега беше лъскава лепкава маса от сухожилия, мускули, кости и мазнини. И колкото и ужасно да беше, изглежда, още беше жив, защото от гърлото му излетя клокочещ звук. Останалите му без клепки очи се въртяха трескаво зад очилата, докато той се опитваше да схване какво става. Промърмори нещо и се опита да направи крачка назад, но тялото му от кръста нагоре — корем, гръден кош и дясната буза, — изглежда, се беше сраснало със стъклото. Той направи нов опит; очните му ябълки се въртяха бясно, ребрата му се повдигаха начесто, като че ли се мъчеше да си поеме дъх. Накрая вдигна кървящите си ръце — Фрея не можеше да си представи откъде намира сили, — долепи длани до стъклото, скръцна със зъбите, пред които нямаше устни, и се оттласна от стъклото. Чу се шум от влажно разкъсване и той залитна назад. По стената на куба останаха залепени широки ленти плът. За един кратък гаден момент се видя челюстната му кост, дебелото черво и нещо, което би трябвало да е част от черния му дроб. Тогава обаче резонантният ритъм прозвуча отново, последван пак от ослепително сияние, и всичко отново потъна в мрак.

— Да се махаме от тук — изръмжа Флин и повлече Фрея към вратата. Зад тях гласът на Кирнан проехтя в тъмнината:

— Видяхте ли на какво е способен! О, свети боже, това е чудо! Възхитително чудо! Смирете се пред могъщата божия ръка! Благодаря ти, господи, благодаря!

Фрея се бореше с неудържимото си желание да повърне. Вече не я беше грижа какво ще стане с Гиргис и останалите, не мислеше дори как да отмъсти за убийството на сестра си. Искаше единствено да се измъкне.

Не поеха по пътя през храма, а излязоха от двора през една странична врата и тръгнаха през истински лабиринт от коридори, галерии и колонади в опит да заобиколят гардовете с бронирани жилетки пред главния вход на сградата.

Пътят им ги изведе във втория от гигантските вътрешни дворове, онзи с множеството обелиски. Спряха да си поемат дъх, ослушаха се, за да се уверят, че не ги преследват, и хукнаха отново.

Тъкмо бяха стигнали портала към първия двор, когато резонантният ритъм отново проехтя зад тях. Като че ли целият комплекс се разтресе.

— Трябва да се махнем от оазиса! — извика Флин. — Каквото и да става, това е само началото. Трябва да бягаме!

— Защо? Какво ще стане според теб? — извика и Фрея, докато се мъчеше да тича в крак с него.

— Не знам, но ако съдя по това, което видяхме току-що, мисля, че няма да е красива картинка. Пък и не забравяй, че видяхме само първото от проклятията, отправени към злосторниците.

Преди трийсет минути Фрея би отхвърлила последните му думи с присмех. След случилото се с Осман в куба обаче ги възприе съвсем сериозно.

— Хайде! — подкани я той. — Не бива да се бавим!

Стигнаха до първия портал и Фрея попита:

— Ами ако има още пазачи? От ония със слънчевите очила?

— Ще му мислим, ако има. Давай сега да бягаме! — И я дръпна под арката.