Скритият оазис

Навлязоха в предградията на Кайро чак след един и минаха още четиридесет минути, преди цистерната да пропълзи през почти парализираното движение до центъра. Накрая шофьорът спря в края на огромен площад, до покрита със смет леха трева, сред която имаше и няколко палми.

— Майдан Тахрир11 — съобщи й, без да обръща внимание на клаксоните на колите, които бавеше.

Пътят от Дакла бе продължил почти шестнайсет часа, безкрайно клатушкане, което се удължи още повече от настояването на шофьора да спира почти на всяко крайпътно заведение за чай. Фрея много пъти се канеше да го зареже и да опита да продължи на стоп с друга кола. Не се реши да го направи обаче, тъй като панически се боеше да не би хората от оазиса да са решили да я търсят и да попадне на тях. Макар да се движеха бавно, шофьорът на цистерната поне изглеждаше благонадежден.

Задрямва на пресекулки по време на пътуването — веднъж за цял час, — но повечето време остана будна. От време на време отваряше раницата и се вглеждаше във фотоапарата, ролката с лентата и компаса. Главно обаче просто зяпаше през прозореца ширещата се пустиня и броеше бавно редуващите се означения за изминатите мили, докато минаваха през Ал-Фарафра, Бахария.

И ето, накрая се озоваха в Кайро.

— Майдан Тахрир — повтори шофьорът.

— Телефон — каза тя и показа как вдига слушалка до ухото си. — Трябва да се обадя по телефона.

Той се намръщи, после се усмихна и й показа зелено-жълтата будка на обществен телефон и каза:

— Менател. — Бръкна в жабката, извади телефонна карта, подаде й я и махна с ръка, когато тя му предложи пари. Фрея благодари и за картата, и за возенето, метна раницата на гръб и скочи на паважа. Шофьорът извика за последен път: „Буус Уийлис. Амал Шваснегар!“ и отпраши.

Фрея се огледа. Безброй ръмжащи коли, подобни на мравки тълпи пешеходци, високи мръсни сгради, увенчани с гигантски билбордове за кока-кола, „Водафон“, „Саньо“, „Уестърн Юниън“. Потръпна. Въпреки вбесяващо бавния темп на пътуването в кабината на цистерната имаше нещо сигурно и успокоително. Сега тя изведнъж се почувства съвсем сама и уязвима, като охлюв, останал без черупка. На близкия светофар един шофьор на такси говореше по мобилния си телефон. И като че ли се взираше право в нея. Същото важеше и за старицата, която продаваше запалки на една преобърната щайга наблизо. Фрея наведе глава и с бързи крачки тръгна към телефонния автомат, като тършуваше в джоба си за картичката, която й бе дала Кирнан при първата им среща. Пъхна картата в автомата, избра обслужването на английски от менюто на екранчето, затисна слушалката с брадичка и набра номера. Мълчание, после сигнал и — за огорчение на Фрея — глас от телефонен секретар: „Здравейте, аз съм Моли Кирнан. Оставете съобщението си и ще ви се обадя при първа възможност“.

— Моли, Фрея се обажда — каза тя, когато чу сигнала. Говореше напрегнато и настойчиво. — Фрея Ханън. Обаждам се от уличен автомат. Нещо стана… трябва ми помощ. Едни хора се опитаха… Мисля, че те са убили Алекс… Бяха… Един човек донесе вчера в къщата някаква торба… имаше фотоапарат… каза, че ги е открил в пустинята…

Спря, тъй като усети, че говори несвързано и че би трябвало да е измислила какво да каже, преди да позвъни. По-добре беше съобщението да остане кратко, а да обясни нещата, когато се срещнат лично.

— Вижте, аз съм в Кайро… — започна тя. — Важно е да се видя с вас. Аз съм на… — Отново спря, опитваше се да си спомни какво й беше казал шофьорът. — Нещо като Мидан — много голям площад…

Огледа се и потърси някаква отправна точка.

— Има хотел „Хилтън“ и някакво заведение за бързо хранене, казва се „Хардийс“, и… и…

Погледът й се спря върху голяма кремава сграда. Архитектурата й беше отоманска — сводести прозорци с резбовани капаци, богато украсени корнизи, — около нея имаше ограда и висок прашен жив плет; на фасадата със сини букви бе изписано Американски университет в Кайро. Това не беше ли… Тя пак бръкна в джоба си, престори се, че поддържа разговора, и накрая намери визитката на Флин Броуди — професор Ф. Броуди, Американски университет в Кайро. Продължи да говори с телефонния секретар на Моли Кирнан:

— Намирам се пред Американския университет — каза с по-уверен глас. — Ще вляза и ще се опитам да открия Флин Броуди. Ако го няма, тръгвам към посолството. Мисля, че ме грози опасност. Трябва…