Скритият оазис

Всички, освен Адара Хауари. Тя беше на работа в голямата къща само от три дни и нямаше представа нито за собственика, нито за нрава му; беше просто благодарна, че си е намерила работа. За нея, като за шейсетгодишна вдовица, беше изключителен шанс да се устрои в такава прекрасна обстановка, пък било и само за петдесет пиастра на час — това изглеждаше като дар от самия Аллах. Адара от три дни чакаше случай да благодари лично на новия си работодател, да му каже колко е признателна за добротата му. И ето го — сега се качваше по стълбите право към нея, докато тя лъскаше перилата от тиково дърво на площадката на първия етаж. Беше срамежлива жена и не беше свикнала да се обръща към такива издигнати и важни личности. Мислеше обаче, че това е нейно задължение, затова, когато той стигна площадката, тя пристъпи към него, докосна с длан гърдите си и с боязлив глас смирено му благодари за вниманието към една стара вдовица. Гиргис не й обърна внимание и я подмина по коридора към кабинета си. Но насред път изведнъж спря, върна се с бързи крачки до нея и с всички сили я зашлеви през лицето.

— Не ми говори! — изсъска вбесено. — Ясно ли ти е? Никога не ми говори.

Адара Хауари стоеше смаяна, на бузата й се появи голямо червено петно. Мълчанието й, изглежда, го вбеси още повече и той я зашлеви още веднъж и й разкървави носа. Тя залитна към перилата; кръвта закапа по килима.

— Как се осмеляваш да ми говориш! — кресна той и сякаш целият му гняв и чувството му за безпомощност се съсредоточиха върху разтрепераната жена. — Как си позволяваш! Как си позволяваш!?

Удари я още един път, по слепоочието, измъкна пакетче влажни кърпички от джоба си и започна енергично да си бърше ръцете.

— И непременно почисти мръсотията си — продължи задъхано и посочи петната кръв по пода. — Ясно ли ти е? Искам мръсотията да я няма! Искам да стане съвършено чисто! Съвършено чисто!

Захвърли кърпичката си по разтрепераната и ужасена Адара Хауари и я остави да мълчи и да се чуди дали работата при Гиргис е наистина такъв голям дар.

30.

Кайро — кварталът на коптите

Като тананикаше „Какъв приятел ни е Исус“, любимия си химн, Моли Кирнан вървеше по криволичещите улички на Миср ал-Кадима, старата част на Кайро. Стигна протритите стъпала към черквата „Свети Сергий и свети Бакхус“ и заслиза по тях.

Обикновено се черкуваше в един малък общински параклис в квартала Маади, където бяха офисите на Агенцията на САЩ за международно развитие, организацията, към която работеше, и малкият й дом — едноетажна къща с две спални в сянката на жасминови дървета с огнени цветове. Днес обаче, 7 май, беше рожденият ден на Чарли и по този специален повод й се искаше да отиде другаде, на по-особено място. Затова дойде тук, в най-старата каирска черква — древна рушаща се базилика, построена, доколкото може да се вярва на легендите, на мястото, където самото Свето семейство някога се отбило да почине по време на пътуването си до Египет.

През последния четвърт век винаги правеше едно и също на рождения ден на Чарли. Приготвяше му специална празнична закуска — бекон, яйца, овесени ядки, домашни вафли и боровинков конфитюр, любимата му добавка, — отваряше подаръците, които бе купила и опаковала за него, и оставаше насаме с фотоалбумите си — прелистваше историята на съвместния им живот, усмихваше се, докато си спомняше прекрасните им мигове заедно. Колко красив и специален човек беше нейният Чарли!

— О, скъпи мой — въздишаше тя. — Скъпи мой, прекрасни съпруже.

После отиваше в зоологическата градина — там я бе завел Чарли на първата им среща, във вашингтонския зоопарк, разбира се — и едва тогава на черква. Следобед славеше бога, опитваше се да си внуши, че любимият й е отнет по този ужасен начин, защото всичко е част от някакъв по-грандиозен замисъл, макар че и след толкова години все още не можеше да проумее какъв точно е този замисъл. Толкова мил и благороден човек да бъде хвърлен във въздуха от кръвожадните диваци. О, скъпи мой! Скъпи мой, прекрасни съпруже.

Влезе в базиликата, спря за миг да погледне голямата икона на Богородица до самия вход, запали свещи на стойката под нея и чак после мина напред и седна на един от дървените столове. Две врабчета пърхаха под сводовете на дървения таван.