Скритият оазис

— Не ме карай да те търся, Махмуд Гаруб! — изкрещя Фатима. — Чуваш ли ме? Защото повярвай ми, ако се наложи да влизам, за да те намеря, ще съжаляваш до края на живота си!

Беше стигнала до средата на хола, когато усети движение. Някакъв силует се появи на вратата на спалнята. Тя спря и зяпна от учудване.

— Захир Сабри? Господи, колко от вас е домъкнала тука онази!

— Нямам представа за какво говориш — озъби й се Захир, но се намръщи, защото явно не му беше приятно да го откриват така.

— О, напротив, много добре знаеш! — кресна Фатима Гаруб. — А на мене ми е ясно какво става тук! Пък и той винаги души наоколо. Като омагьосан! Те са го омагьосали… мръсните курветини! Махмуд! Махмуд! О, мой прекрасни Махмуд!

Тя започна да стене, да дърпа наметалото си, да блъска пластмасовата лопата в главата си. Със скоростта, с която дойде обаче, истерията й премина, а очите й се присвиха.

— Какво правиш тука?

Захир неловко пристъпи от крак на крак.

— Дойдох да видя госпожица Фрея.

— В шест сутринта?

— Донесох й закуска. — Той кимна към оставената на масата в хола кошница. — Заварих вратата отворена и влязох, за да се уверя, че всичко е наред.

— Слухтял си край къщата — отсече възрастната жена и обвинително вдигна пръст. — Душил си наоколо.

— Дойдох да се уверя, че всичко при госпожица Фрея е наред — повтори той. — Но нея я няма. И не си е лягала в леглото.

— Слухтял си и си душил — упорстваше тя и вече предвкусваше удоволствието от хубавата клюка. — Оглеждал си неща, които нямаш право да гледаш. Почакай, докато кажа на… Какво означава, че не си е лягала в леглото?

Захир отвори уста, за да отговори, но преди да успее да каже нещо, наскърбената съпруга започна да крещи отново, да разкъсва дрехите си и да се пляска по челото.

— О, боже, знаех си! Избягали са заедно. Тя е откраднала моя Махмуд! Махмуд, Махмуд! Малкият ми Махмуд!

Захвърли лопатката през стаята, извъртя се и — навярно с твърдото решение да тръгне по петите на избягалите влюбени — изфуча навън и остави Захир да клати глава и да се чувства видимо неловко.

29.

Кайро

Онези, които работеха за Романи Гиргис, усещаха кога ще избухне. Знаеха, че в тия моменти е по-добре да не му се мяркат пред очите, а ако не могат да избегнат това, да си държат главите смирено сведени и да не привличат вниманието към себе си.

Бурята се усещаше още от сутринта. Малко след разсъмване позвъниха на Гиргис по телефона и той се обади от терасата в задната част на къщата. Според стария градинар, който по онова време поливал саксиите с мушкато наблизо, разговорът го разстроил. Разстроил го сериозно, защото Гиргис започнал да крещи на събеседника си, да удря с юмрук по дървената масичка така силно, че чашката му с кафе се преобърнала и се строшила, като оставила грозно петно върху белите мраморни плочки. Градинарят по-късно разказа на свой приятел от готвачите, че не чул какво точно се казва, защото не посмял да надигне глава или да се приближи, но определено чул Гиргис да казва думите „оазис“ и „вертолет“. Както и нещо за черна кула и за някаква арка, но било възможно да не е чул добре.

Това беше само началото. По-нататък, с напредването на сутринта, настроението на Гиргис се влошаваше все повече. Още към осем часа и тримата му помощници — Бутрос Салах, Ахмед Осман и Мохамед Касри — вече се бяха появили и бяха отишли в кабинета му. Една от прислужниците съобщи, че е чула звук от разбито стъкло и крясък: „А ти твърдеше, че картата ще ни е достатъчна!“ Един час по-късно, в девет часа, някакъв майстор, който поправяше електрически контакт в долния край на парадното стълбище, за малко не бе повален, когато Гиргис профуча покрай него, без да спре да нарежда в мобилния си телефон: „Не ме интересува проклетото гориво! Продължавайте да търсите. Чуваш ли? Просто продължавайте!“

Гиргис ставаше все по-гневен, а обстановката все по-напрегната. В ранния следобед загърмяха вертолетни витла и хеликоптерът кацна на площадката в градината, близнаците слязоха и тръгнаха към Гиргис, който ги чакаше на моравата. Повечето служители вече знаеха, че нещо не е наред, и надничаха иззад прозорците на голямата къща, но само старият градинар беше достатъчно близо, за да чуе какво казва на близнаците господарят им.

— Намерете я! — кресна той. — Намерете и лентата, а на оная й извадете очите и я захвърлете в пустинята. Ясно ли е? Намерете тая кучка!

— Сега ще си намери изкупителна жертва — прошепна градинарят на помощника си, без да вдига глава от лехата, която почистваха. — Помни ми думите.

Същото си мислеха и всички останали, когато Гиргис влетя в къщата. Прислужниците, като рибки, бягащи от акула, се оттеглиха на безопасно разстояние, а той мина през вестибюла като вихрушка и тръгна по стълбището към кабинета си на най-горния етаж.