Скритият оазис

Телефонната връзка прекъсна. Екранчето на автомата показваше, че кредитът й се е изчерпал. Тя изруга, затвори и излезе на улицата сред забързаните пешеходци. Шофьорът на таксито с мобилния телефон си беше заминал, но старицата със запалките все още я гледаше втренчено. За миг Фрея се зачуди дали не е по-добре да отиде направо в американското посолство и да потърси някаква официална закрила, но мисълта, че ще се изправи пред множество отегчени бюрократи и ще повтори всичко от самото начало, я разубеди. В момента й трябваше най-вече познато лице, човек, на когото да се довери, който да се отнесе сериозно към разказа й. Е, тя наистина се познаваше с Броуди съвсем повърхностно, бяха разговаряли само няколко минути, но пък той каза, че с Алекс били приятели, а това напълно й стигаше. Посолството можеше да почака. Убедена беше, че Флин Броуди ще й помогне. Че ще му е ясно какво трябва да се направи.

Опипа раницата си и стрелна с поглед продавачката на запалки, която продължаваше да се взира в нея със светнали на следобедното слънце златни зъби. После забеляза пролука в потока коли, претича през улицата и тръгна покрай оградата на университета, за да стигне до главния вход.

В посолството на САЩ разполагаха с някои устройства за подслушване и наблюдение с изключително високо качество, както и с отлично подготвен персонал, който да ги обслужва. Като се имаше предвид, че основната му длъжност беше завеждащ връзките с обществеността, Ангълтън имаше пълното право да използва този ресурс. И то без никой да му задава неудобни въпроси. Би могъл да рискува да използва връзките си и да получи официално разрешение — а и все още можеше да се наложи, — но засега предпочете да импровизира. Не искаше да разкрива играта си. Поне за момента.

И така, той се снабди със собствено подслушвателно устройство извън района на посолството, в апартамент на горните етажи на кулата със захабен оранжев цвят, където се намираше интерконтиненталният хотел „Семирамис“. Машинката не беше на същото високо технологично равнище, на което бяха устройствата в посолството, а госпожа Малуф, която се грижеше за всекидневната поддръжка на апаратите, беше по-скоро компетентна, отколкото експерт. Работата обаче потръгна и Ангълтън беше в състояние да подслушва телефонни разговори, а вътрешните данни за различни кодове и пароли му позволяваха и да се хаква в гласови пощи и имейли — всичко това даваше една добра картина кой какво и на кого казва и каква е вътрешната връзка между съобщенията. Той със сигурност не научаваше абсолютно всичко — несъмнено имаше канали за връзка, за които не би могъл да има представа, — но засега и това му стигате. Парченце по парченце по парченце.

Пристигна с такси — винаги се движеше с такси, никога не ходеше пеша, освен когато се налагаше по работа, мина през обширното фоайе, спря в сладкарницата на партера, купи си два еклера и огромна целувка с резен карамелизиран лимон отгоре и едва тогава се отправи към асансьорите.

Беше избрал хотела отчасти защото американските туристи го предпочитаха и присъствието му нямаше да привлича особено внимание, но главно защото беше популярна пиаца за първокласните проститутки на Кайро. Ако някой го следеше — той не мислеше, че случаят е такъв, но предпазливостта никога не е излишна, — точно това би си помислил: че е дошъл заради забавленията и хазарта. Това означаваше, че и г-жа Малуф трябваше да се пооблече малко — или поразсъблече, както го виждаше тя, — но за парите, които й се плащаха, тя с готовност се усмихваше и го изтърпяваше.

Асансьорът дойде, той се качи, натисна бутона за двайсет и седмия етаж и влезе навътре да направи място на група възрастни дами с еднакви тениски, които една през друга натиснаха почти всички копчета на таблото.

— Ще ви накараме да пътувате по-дълго, извинявайте — обърна се към него една от тях с акцент, който говореше за чисто тексаски произход.

— Колкото по-бавно, толкова по-добре — отвърна с весела усмивка Ангълтън. — Така ще мога да остана повече в прекрасната ви компания.

Те радостно изхихикаха и забърбориха, а Ангълтън пусна в ход целия си южняшки чар, подхвърляше закачки и шеги, но в ума си прехвърляше посещението си в сградата на Агенцията за международно развитие на САЩ тази сутрин. Там работеше Моли Кирнан и там бе прекарал деня досега.

Внушителната сграда на булевард „Ню Маади“, цялата в тъмни стъкла и полирана стомана, разположена на обширно място в горния край на улица „Ахмед Камел“, беше сериозно охранявана. Ангълтън си беше уредил среща с директора — пробута му историята, че е отскоро във връзки с обществеността и мисли, че ведомството му трябва да направи повече за поддръжката на Агенцията за международно развитие на САЩ и прекрасната й работа, да направи рекламата по-действена и по-полезна. Ангълтън се усмихна — куп безсмислени менажерски дрънканици, обаче директорът се хвана: предложи му пълна обиколка на сградата, разказа му всичко, което би поискал да научи за организацията, за служителите й, за разнообразните програми, които бяха в ход.