Скритият оазис

Ако беше само онзи случай, навярно би махнал с ръка. Работата е, че беше видял Ангълтън още няколко пъти след това. Веднъж, онзи ден, докато се разхождаше в двора на Американския университет, и още веднъж, вчера вечерта, на трибуните на спортния клуб „Гезира“, Където ходеше всяка седмица да бяга по пистата. Първият случай можеше да се обясни лесно — нямаше нищо необикновено в това американски служител да посещава Американския университет. Появата в „Гезира“ беше по-притеснителна. Наистина, беше го зърнал съвсем мимолетно, в горния край на трибуните, а и той бе изчезнал, когато започна да бяга към него, но със сигурност беше Ангълтън. Същото кремаво сако. Същото тлъсто тяло. Нямаше никаква причина да е там, абсолютно никаква — доколкото Флин знаеше, клубът се посещаваше само от неколцина пришълци от Запада, — така че присъствието му беше, ако не друго… смущаващо.

Имаше и още нещо. Изглеждаше налудничаво, но когато се прибра в апартамента си след погребението на Алекс, имаше странното чувство, че някой е бил там. Нищо не липсваше и нямаше разместени вещи. Нямаше очевидни признаци за нахълтване, нито безредици, които да оправдаят подозренията му. И все пак шестото чувство му казваше, че някой е душил из къщата и този някой е Ангълтън. Слезе до партера и говори с Таиб, пазача на блока. Той отрече да е видял каквото и да е, но във вида му имаше нещо лукаво и виновно. От друга страна пък Таиб винаги изглеждаше лукав и виновен, така че и това не доказваше нищо.

Опасенията му бяха съвсем въображаеми, само шепоти и сенки. Безпокойството му обаче продължаваше, пък и практиката му показваше, че при девет от десет подобни случая се оказва, че това усещане се подкрепя от действителни факти. Може би си въобразяваше, може би не. Така или иначе си държеше очите отворени и беше по-предпазлив от всякога. Може би трябваше да спомене за опасенията си на Моли, да види какво мисли тя.

Поседя така още малко. После тръсна глава, сякаш да отпрати подозренията си в някое ъгълче на съзнанието си, наведе се над бюрото, взе отново съчинението и започна да го препрочита, но не успя да прегледа и два абзаца, когато го прекъсна чукане по вратата.

— Не можете ли да дойдете по-късно? — подвикна той, без да вдига глава. — Проверявам писмени работи.

Посетителят явно не го чу, защото последва ново почукване.

— Не може ли да дойдете по-късно? — повтори той, този път по-силно. — Проверявам писмени работи.

— Флин? — обади се колеблив и неуверен глас. — Аз съм Фрея Ханън.

— Боже господи! — Той хвърли съчинението на бюрото, скочи и забърза да отвори. — Фрея, каква прекрасна изненада! Не те очаквах в Кайро още…

Спря, понеже забеляза опръсканите й с кал дънки и маратонки, драскотините по ръцете и шията.

— Какво е станало, Фрея?

Тя не отговори, просто стоеше на вратата.

— Фрея? — В гласа му прозвуча загриженост. — Какво ти се е случило?

Тя все още не проговаряше. Той тъкмо понечи да я попита за трети път, когато бентът се отприщи.

— Алекс е убита — припряно каза тя. — Опитаха се да убият и мене. Снощи, в оазиса, бяха цяла група, имаше близнаци, дойдоха с хеликоптер и измъчваха…

Спря рязко, бореше се с напиращите сълзи. Флин се поколеба как да реагира, после я прегърна, заведе я до един стол и я сложи да седне.

— Няма нищо, няма нищо — прошепна й. — Успокой се. Тук си в безопасност.

Тя си избърса очите, махна ръцете му, може би прекалено рязко, но това беше, защото се срамуваше от слабостта си, искаше да дойде на себе си. Последва мълчание. Флин я гледаше загрижено. После се извини, излезе и след няколко минути се върна с жилетка и с чаша, от която се вдигаше пара.

— Чай. Английското разрешение за всички проблеми.

Тя, изглежда, се бе поуспокоила и се усмихна вяло.

— Благодаря — промълви тихо. — Съжалявам, не исках…

Той вдигна ръка да й покаже, че няма за какво да се извинява, сложи чашата на ъгъла на бюрото, издърпа стола и седна точно срещу нея. Остави я още няколко минути да се съвземе и отново я попита какво се е случило.

— Опитаха се да ме убият — отвърна тя с по-твърд и по-уверен глас. — Снощи, в оазиса. Същите хора са убили и Алекс, не е било самоубийство.

Той понечи да каже нещо, но спря, остави я да разкаже историята по свой начин, както пожелае. Фрея отпи глътка чай и заговори. Описа всичко, което се бе случило предния ден, като започна с разкритието на Моли за морфиновата инжекция и продължи нататък: доктор Рашид, полицейският участък, загадъчната платнена торба, близнаците, гонитбата през оазиса — всичко. Флин я слушаше приведен напред със съсредоточено присвити очи. Не коментираше нищо и изглеждаше външно спокоен, макар че напрегнатият му поглед и леко разтрепераните му ръце подсказваха, че разказът й му влияе по-силно, отколкото му се иска да покаже. Когато тя свърши, той поиска да види нещата, които бе донесла. Тя сложи раницата на коленете си, отвори я и му ги подаде едно по едно — фотоапарата, кутийката с лентата, компаса. Флин ги огледа внимателно.