Скритият оазис

Подминаха една стая за молитви, където няколко реда мъже бяха коленичили с опрени в килима чела, и се шмугнаха в друга врата по-нататък. Флин я затръшна и спусна резетата отгоре и отдолу.

— Бързо!

Преведе я по полутъмен коридор, покрай семинарни зали и кабинети. Цялата сграда като че ли се тресеше от ритниците и юмруците, които се сипеха по залостената от тях врата. Вдясно от тях, някъде по средата на коридора, имаше тясно стълбище, разположено между две водни охладителни системи. Тръгнаха надолу, но веднага се върнаха, защото долу имаше двама души — същите, които Фрея бе видяла да се мотаят в двора.

— Лошо! — промърмори Флин. — Лошо, лошо, лошо!

Огледа се трескаво, хвана единия охладител, блъсна го по стълбите към двамата мъже, които вече се качваха, и викна:

— Хайде!

Хукнаха по коридора, излязоха от друг пожарен изход и слязоха в двора на университета.

— Пак ли си закъснял за лекции, Флин? — чу се глас. — Майчице, дори древните египтяни са били по-точни от тебе!

— Много смешно, Алан — промърмори Флин и бързо преведе Фрея покрай колегата си.

Влязоха в университетския стол, затичаха между редиците метални маси и столове за учудване на всички й отново излязоха на двора през вратата в другия край. Спряха, останали без дъх. Но почти веднага отляво се чуха викове и трима души се втурнаха към тях иззад ъгъла. Викове долетяха и откъм стола — близнаците нахлуха в него като хуни, блъскаха и събаряха всичко.

— Господи, те са навсякъде! — извика Флин и задърпа Фрея към един ограден с дървени решетки проход между игрищата за тенис и волейбол. Завиха надясно, после наляво и стигнаха до високата метална централна порта.

Вече бяха на улицата покрай университета; покрай тях минаваха коли и таксита.

За миг Фрея помисли, че ще се измъкнат, че ще се стопят в тълпата по тротоара. Тогава, на двайсет метра вдясно, забеляза лъскаво черно беемве, на което се бяха подпрели двама души — и двамата със същия заплашителен вид като ония, които ги преследваха. Съвсем същата кола беше спряна от отсрещната страна на улицата, пред „Макдоналдс“, също с двама души до нея, а на стотина метра вляво, до светофара, се мотаеха още трима биячи. Чу се тропот на тичащи крака и преследвачите им се появиха и отрязаха пътя и назад — щом видяха, че плячката им е в капана, спряха да тичат. Флин прегърна Фрея през раменете, привлече я към себе си, за да я предпази, и процеди през зъби:

— Мръсници!

32.

Дакла

В началото на оазиса Дакла, от двете страни на главния път през пустинята, се издигаха две високи, доста нескопосно направени метални скулптури на палми. Ако се изключеше редицата телеграфни стълбове и няколкото пътни знака, това бяха единствените направени от човешка ръка неща в иначе пустия пейзаж.

Тъкмо тук Захир очакваше брат си Саид. Беше паркирал ланд крузъра в скромната сянка на едната скулптура и от хълмистите дюни го разделяше само ивица проскубана трева.

В далечината, разкривен от горещината, се появи мотоциклет. Пътното платно беше превърнато от миража в стъкло и изглеждаше като че ли мотоциклетът се движи по вода. С приближаването си обаче дойде на фокус, измина последните няколкостотин метра и спря до ланд крузъра.

— Има ли нещо? — провикна се Захир от прозореца.

— Мафиш хага13 — отвърна Саид, докато гасеше двигателя и отупваше праха от косата си. — Нищо. Цял ден разпитвах в Карга, но никой не знае нищо. Ти говори ли с полицаите?

Захир изсумтя пренебрежително:

— Те са идиоти. Казват, че сигурно е избягала с Махмуд Гаруб. Изсмяха се на страховете ми. Мислят си, че щом сме бедуини, трябва да сме идиоти.

Брат му се намръщи.

— Искаш ли да продължа да я търся? Мога да отида до Ал-Фарафра, да поговоря с хората там.

Захир се замисли за миг, после кимна.

— Ще продължа да разпитвам из Дакла. Все някой трябва да е чул нещо.

Брат му ритна стартера на мотоциклета, очукана стара „Ява“ 350, кимна и забръмча в северна посока.

Захир го погледа как се отдалечава, после запали ланд крузъра. Не включи веднага на скорост, просто остана с натиснат съединител; погледът му се рееше над пустинята. Бръкна в джоба на наметалото си и извади зелен метален компас. Опря китки на кормилото, отвори го и погледна инициалите на долната страна на капачката — А.Х. Поигра си с лупата и подвижното стъкло, прокара пръст по опънатата медна жичка и през цялото време си мърмореше нещо. Накрая тръсна глава, прибра компаса, включи на първа скорост и потегли. Колелата на ланд крузъра изстъргаха в едрия чакъл и колата се отдалечи, обгърната в облак прах.

33.

Кайро

— Какво да правим? — Фрея се огледа безпомощно.

— Право да ти кажа, не знам — отвърна Флин. Беше стиснал юмруци и въртеше глава наляво и надясно, за да прецени положението. Двама души, подпрени на беемвето отсреща, още трима при светофара, а към тях приближаваха още петима, водени от идентичните близнаци с костюми „Армани“ и червено-бели тениски.