Скритият оазис

Флин зави наляво и подкара на зигзаг по вече разширяващите се улици. Скоро излязоха на една естакада, водеща обратно към центъра. Макар че движението беше натоварено, между отделните коли имаше доста пролуки и Флин успя да вдигне сто, като минаваше ту в едно, ту в друго от трите платна. Беемвето може и да беше по-бързо, но фиатът — малък и маневрен — беше по-пригоден за тази гоненица и бавно и неумолимо започна да се откъсва. Когато накрая излязоха от естакадата и се спуснаха по лъкатушещ път към горния край на Майдан Тахрир, откъдето всъщност бе започнало преследването, между тях и преследвачите им имаше почти четиристотин метра.

— Май ще се измъкнем. — Флин обърна глава и й се усмихна.

— Внимавай!

Той се извъртя напред, удари спирачки и фиатът с поднасяне спря на сантиметри от един натоварен с карфиол пикап. Пред тях имаше солидно задръстване. Флин включи на задна скорост с мисълта да излезе на спомагателното платно, та с обратен завой да се измъкнат от тапата, но един туристически автобус се нареди точно зад тях, друг във външното платно отляво, а някакъв циментовоз сложи капак на блокадата, като с бучене им спря отдясно. Изведнъж не можеха да помръднат.

— По дяволите — изруга Флин, стовари юмрук върху волана и изкомандва: — Слизай!

Отвори рязко вратата си и стъпи на асфалта. Фрея грабна раницата и го последва. Без да обръщат внимание на виковете на останалите шофьори, двамата минаха през задръстването на бегом и стъпиха на тротоара.

Бяха в северния край на Майдан Тахрир, до огромно оранжево-розово здание, оградено с метални перила. Флин погледна назад, за да се ориентира къде са преследвачите, после сграбчи Фрея за ръка и бързо я поведе към градините пред сградата. Там имаше декоративни езерца, няколко древноегипетски скулптури, както и вечните тълпи туристи и ученически групи. Разхождаха се и полицаи с бели униформи и с калашници на рамо.

Никой не им обърна внимание. Флин се поколеба, явно се опитваше да реши как да постъпят. До входа имаше редица павилиони със стъклени фасади, гишето на един току-що се беше освободило. Флин бързо отиде и купи два билета.

— Хайде — подкани я и я поведе пред градините и по стълбите към сводестия вход на зданието. Когато стигнаха на площадката, Фрея го хвана за ръка.

— Виж!

И му посочи лъщящите отдалече бръснати глави на близнаците — двамата бързаха покрай спрелите коли, но още не бяха стигнали до изоставеното такси.

Фрея и Флин бързо се шмугнаха през входа.

Когато се ядосаше, Романи Гиргис крещеше и чупеше каквото му падне. Когато се разгневеше, нараняваше хората и страданията им му осигуряваха благодатно облекчение от собствените му тревоги. А когато беше наистина бесен, обзет от вулканична, нажежена до бяло ярост, при каквато на останалите хора им излиза пяна на устата, с него се случваше нещо любопитно. Усещаше хлебарки. Стотици и стотици хлебарки лазеха по лицето, крайниците и тялото му, точно както в детските му години в Маншиет Насър.

Разбира се, хлебарки нямаше — всичко ставаше в главата му. Въпреки това усещането беше отвратително реално — гнусен гъдел от мустачките, галоп на противните им крачка. Беше се консултирал с лекари, психоаналитици, хипнотизатори, дори — в отчаянието си — с един екзорцист. Никой от тях не успя да му помогне. Насекомите продължаваха да го спохождат, също както в детството му, и точно това се случи днес, когато му се обадиха и му съобщиха, че са изгубили следите на момичето.

Всичко започна като смътно, едва забележимо чувство на бодеж по бузите, което — телефонният разговор продължаваше и той научаваше все повече подробности — бързо нарасна и се усили, докато вече нямаше част от тялото му, където чувството да не присъства, имаше го на всяко местенце и пролука: хлебарки по кожата, хлебарки в устата, хлебарки под клепачите, хлебарки, които вървяха по гнусния си път в ануса му — цялото му същество бъкаше от хлебарки.

Като се драскаше и пляскаше, и трепереше неконтролируемо, Гиргис приключи разговора, обади се на друг номер, съобщи на събеседника си какво е станало и даде указания да се направи всичко възможно, за да се издири момичето. После захвърли телефона, втурна се към банята и както си беше с дрехите, се навря под душа, усили водата докрай и започна да пляска тялото си, като че ли гореше.

— Махайте се! — крещеше. — Махайте се от мене! Отвратителни! Отвратителни, отвратителни, отвратителни…

34.

Като триеше чело с носна кърпичка, Сай Ангълтън с поклащане се изкачи по стъпалата към главния вход на Американския университет, спря за миг да огледа спрелите отвън полицейски коли и чак после отиде на пропуска.

— Университетът е затворен — съобщи му служителят. — Никой няма право нито да влиза, нито да излиза.

Имало било произшествие, поясни той, и полицията провеждала разследване. Господинът трябвало да се върне по-късно, след като разрешат достъпа.