Скритият оазис

Ангълтън лесно се оправяше с такива дребни чиновници — това беше част от работата му; от опит знаеше, че има два начина, по които да действа: или да се опита да го придума, или да се направи на началник и като го уплаши, да получи своето. Огледа за миг човека, за да го прецени и да види кой подход ще е подходящ в случая, после започна:

— Знам, че е имало някакво глупаво произшествие — заяви пренебрежително, извади пропуска си и го сложи на гишето. — Аз съм Сайръс Дж. Ангълтън от Американското посолство. Току-що ми се обади шефът. Явно става дума за наш сънародник.

Очакваше поне малко съпротива. В случая обаче човекът веднага се сниши, извини се и му посочи правоъгълния металотърсач, който очевидно не работеше, защото Сай носеше ключове, писалки и всякакви други метални вещи в джобовете си, а детекторът изобщо не реагира, дори не изписука.

— Тази машинка има нужда от ремонт — заяви той и удари апарата с юмрук. — Нито един американски живот не бива да се излага на риск заради повреда в идиотската ви машина. Ясно ли е?

Човекът смънка някакво извинение и каза, че веднага ще потърси техник.

— Да, направете го. — Ангълтън го изгледа строго, после се извърна и тръгна през дългия вестибюл. От тавана висяха тежки месингови полилеи и жълтите им отблясъци придаваха на помещението сънен и нереален вид. В дъното на вестибюла той се изкачи по няколкото стъпала до асансьора, който, изглежда, също не работеше, така че се наложи да тръгне по стълбището и с пъшкане и задъхване да се качи до четвъртия етаж.

Завари полицаи, които, изглежда, нямаше с какво да се занимават. Жълта лента преграждаше отворената врата на асансьора, а на пода и на стената личаха петна от кръв. Той възприе всичко това само с един поглед, после решително тръгна към кабинета на Броуди и рязко отвори вратата, като че ли разполагаше с всички права да е там. След като влезе, ритна вратата зад себе си. Никой от полицаите не му каза нищо, нито се опита да го спре.

Не очакваше да открие нещо в кабинета, пък и не откри. Единственото, което евентуално би могъл да използва в бъдеще, беше сведението от бутона „redial“ на телефона — последният разговор на Броуди беше с мобилен телефон. Не беше нужно Ангълтън да го записва, тъй като го позна веднага: Моли Кирнан.

Поогледа още малко, отвори чекмеджетата, надзърна в шкафовете с папки, мимоходом прелисти студентските работи, натрупани върху бюрото на Броуди, и излезе в коридора. Отвън имаше двама новодошли — цивилни детективи, веднага си личат. Единият го попита какво търси тук.

— Оставих едни студентски работи за професор Броуди. Преподаваме на една и съща група. Какво е станало, защо има толкова много полиция?

Нищо особено не било станало, отвърна детективът. Но той не би трябвало да е тук — това било местопрестъпление.

— Местопрестъпление? — На лицето на Ангълтън се изписа потрес и недоумение. — Господи! Някой пострадал ли е?

Точно това изяснявали, обясни му детективът.

— Господи — повтори Ангълтън. — Моля ви, успокойте ме, че нищо не се е случило с Флин. С професор Броуди.

Още не били сигурни какво се е случило, отвърна детективът, макар че да, професор Броуди, изглежда, бил замесен по някакъв начин.

— Господи! — за трети път изстена Ангълтън и опря ръка до гърдите си — типичен слисан научен работник. — Дали бих могъл да помогна с нещо? Все пак с Флин сме добри приятели, работим в една и съща катедра. Ако мога да помогна с нещо, с каквото и да е…

От там нататък всичко беше проста работа, като да вземеш бонбон от бебе. Детективът започна да го разпитва за Броуди, а той даваше импровизирани отговори — един много загрижен приятел. Междувременно успя да изкопчи от детектива всичко, което полицията знаеше за събитията от следобеда — за придружителката на Броуди, за преследването, за близнаците, за кражбата на таксито… всичко.

— И никой ли няма представа къде може да са сега? — съвсем невинно попита Ангълтън. — Сигурни ли сте?

Абсолютно сигурни били, увери го детективът. Ако професор Броуди случайно му се обадел…

— Първи ще научите вие — довърши мисълта му американецът. — Колегата ми би искал това да се изясни колкото може по-бързо.

След това се качи на покрива и мина по маршрута на преследването. Завърши го при отдалечената странична врата на университетския двор, пред която също бе опъната жълта полицейска лента. Пътьом разговаря с още много хора и научи нови интересни данни — раницата на момичето явно е била важна, — но нищо, което драстично да промени описанието на детектива нито, още по-важно, да му загатне къде биха могли да са Броуди и момичето. Помота се още малко, после реши засега да се оттегли. Пъхна се под една от полицейските преградни ленти, тръгна по улицата, извади мобилния си телефон и набра някакъв номер.

35.

Кайроският музей

— Това е музеят, нали? — попита Фрея, докато минаваха покрай охраната при входа. Напрежението от преследването с колите още не я беше отпуснало. — Древноегипетският музей.