Скритият оазис

Всъщност това беше очевидно, тъй като навсякъде имаше изложени статуи и саркофази, така че Флин просто кимна и я поведе към някаква ротонда с висок купол. И вляво, и вдясно имаше дълги коридори, а стълбите отпред водеха към подобно на пещера преддверие със стъклен таван. Две грамадни каменни фигури, мъжка и женска, се взираха в тях от отсрещния му край.

— Тук ще останем скрити за малко, после ще хванем такси до посолството — каза Флин. — И по-добре този път да не го карам аз.

Погледна я, после тръгна по левия коридор. Фрея обаче не помръдна от мястото си.

— Можем да проявим филмите — каза на гърба му.

Той спря и се обърна.

— Нали каза, че си имал приятел, който работи във фотографския отдел. — Тя потупа раницата. — Можем да проявим филмите.

Донякъде очакваше Флин да възрази. Вместо това той се замисли и кимна. Върна се, хвана я за ръка и я поведе в обратната посока, по десния коридор.

— Права си. Сигурно е по-полезно, отколкото да разглеждаме въдици от неолита.

Подминаха редица гигантски саркофази — повечето от гранит и черен базалт, — покрити със сбити колони йероглифи. На пода покрай тях седяха групи ученици с униформи и старателно ги прерисуваха в блоковете си.

— Всички са от късните династии и от гръцко-латинския период — обясняваше Флин пътьом и размахваше ръка като професионален гид. — Качеството им е много мизерно, но значението им е най-вече стилистично.

— Очарователно — промърмори Фрея.

В дъното на коридора имаше гише на охраната с метален детектор. Флин заговори на пазача на арабски, показа му някакъв пропуск, после преведе Фрея покрай детектора и през някаква врата. Вече се намираха извън общодостъпната част на музея, в нещо като административен отдел — стаите бяха пълни с бюра и шкафове за папки. Минаха по къс коридор и се изкачиха по вито стълбище в обширно, но претрупано помещение с мръсни прозорци и рафтове от пода до тавана, заети от редици картонени кутии с етикети.

— Папируси, глинени плочки, вази, ковчези — прочете Фрея, когато погледът й падна върху част от кутиите, преди да се премести по-нататък. Имаше шест рафта за кутии и папки, разхвърляни вехти мебели, ръждясала машина за рязане на хартия и навсякъде — по ъгли и рафтове, под масите — фотоапарати и машини за проявяване, повечето вехти и ненужни, занемарени и покрити с прах. Светкавици, прожекционни и увеличителни апарати, купища фотографска хартия — на Фрея й приличаше повече на вехтошарски магазин, отколкото на фотографско студио.

На едно бюро в дъното на обширното помещение седеше дебеличък къдрав човек с кръгли очила и безвкусна хавайска риза и говореше по телефона. Помотаха се малко с надежда да приключи разговора но след като той не даде никакви признаци, че се кани да го направи, Флин се изкашля пресилено. Човекът вдигна глава, видя ги и се усмихна широко. Привърши набързо разговора, тресна слушалката и скочи.

— Професор Флин! — извика радостно. — Как си, приятелю?

— Добре, приятелю — отвърна Флин и го целуна по двете бузи. — Фрея, Майди Расул, най-добрият археологически фотограф в Египет.

Фрея и Майди си стиснаха ръцете.

— Пазете се от него — с усмивка я предупреди египтянинът. — Той е невероятен женкар!

Фрея се усмихна възпитано.

Поговориха малко за странични неща, като Майди се впусна в пространно описание на последната си находка, кутия с необнародвани досега стъклени негативи на Антонио Беато15: „Вече сто и петдесет годишни и неизвестни досега! Уникат, абсолютен уникат!“ След това Флин насочи разговора към целта на посещението им.

— Искам да те помоля за една услуга — започна той.

— Да проявиш едни снимки. Колкото може по-бързо. Можеш ли да го направиш?

— Надявам се — отвърна Майди и обхвана стаята с широк жест. — Все пак това е фотографско студио.

Флин кимна на Фрея и тя отвори раницата и извади фотоапарата и пластмасовата кутийка.

— Били са в пустинята — поясни Флин. — Навярно години, така че не съм особено оптимистично настроен.

— Зависи какво искаш да кажеш с това „в пустинята“ — замислено каза Майди, докато въртеше предметите в ръце. Огледа първо апарата, после кутийката: свали капачето й и повъртя заснетия филм в ръка. — Ако са били върху някоя дюна под пряка слънчева светлина, да — филмът ще е опържен и ще е невъзможно да се прояви. От друга страна, ако са били покрити…

— Бяха в брезентова торба — обади се Фрея.

— Тогава може и да излезе нещо. Ще се заема първо с лентата — с филма във фотоапарата може да е по-сложно. Ще ме изчакате ли тук, докато ги проявя?

Флин се усмихна.

— Това е най-добрият вариант.

— Привилегировано проявяване с допълнителен чай като бонус?

— Още по-привлекателно.

Майди остави фотоапарата на бюрото си, отиде до една врата и я отвори. Това беше тъмната му стаичка: с леген, съд за промиване, отделение за сушене, апарат за преглед на негативи, рафтове с шишенца за химикали.

— Ще ми трябват двайсетина минути — каза той, подхвърли ролката във въздуха, хвана я, намигна им, влезе в стаята и затвори вратата. — И да няма натискане на дивана! — долетя приглушеният му глас.