Скритият оазис

За миг те останаха неподвижни, малко смутени от думите на египтянина. После Флин я докосна по рамото и попита:

— Добре ли си?

Тя кимна.

— Сигурна ли си?

Още едно кимване и тя на свой ред попита:

— А ти как си?

Той разпери ръце.

— Че аз съм в музей! Къде бих се чувствал по-добре?

Фрея се усмихна — повече заради опита му да се пошегува, отколкото на самата смешка. Погледите им се срещнаха, но никой от тях не знаеше какво точно да каже, как да предаде с думи ужаса от онова, което току-що им се беше случило.

— Имаш ли все пак представа кои бяха тези хора? — попита тя накрая.

— Е, със сигурност не бяха братя Маркс.

Този път тя не се усмихна. Флин я стисна окуражително за ръката.

— Всичко ще се оправи — увери я. — Повярвай ми. Ще се измъкнем от тази каша.

Постояха още малко така, загледани един в друг.

После, като че ли от неудобство заради близостта, се пуснаха. Фрея седна в един кожен фотьойл и започна да прелиства албум с въздушни снимки на египетски паметници, а Флин отиде до рафтовете с кутии, прокара пръст по етикетите им, измъкна една наслуки — колекция от барелефи — и разсеяно започна да преглежда съдържанието й. Възрастен човек се появи с две чаши чай и сложи захар и в двете, после излезе. Едно врабче влетя през прозореца, кацна за миг върху един от вентилаторите, после излетя обратно по същия път. Изтекоха двайсет минути. Двайсет и пет. Трийсет. Мина почти три четвърти час, преди вратата на тъмната стаичка да се отвори и Майди да покаже главата си.

— Стана ли? — попита Флин и тръгна към него.

Египтянинът беше намръщен.

— Ами… проявих снимките, ако за това питаш, макар че трябва да кажа… Не бих искал да изглеждам като някой лигльо, но…

Поклати глава и им махна да отидат при него.

— По-добре елате да видите.

Флин и Фрея се спогледаха и го последваха в тъмната стаичка. Тя вече беше осветена от голата крушка на тавана. Майди отвори сушилнята и извади дългата лента. Сложи я върху апарата за преглед на негативи и угаси крушката, като същевременно превключи нещо отстрани. Появи се флуоресцентна светлина, която позволяваше да се различат образите.

— Никой не може да каже, че съм тесногръд — изсумтя той, докато им правеше място пред екрана, — но съгласете се… това е музей, а не порноклуб все пак.

Двамата се наведоха над негативите. Трябваше им само секунда, за да схванат точно какво виждат, и двамата се опулиха — едновременно стреснати и отвратени.

— Боже мой — въздъхна Флин.

Черно-белите снимки бяха на едра, доста привлекателна жена с дълги чорапи с жартиери, прашки и дълбоко изрязан сутиен, макар че след няколко кадъра сутиенът и прашките изчезваха и разкриваха гърди, силно окосмяване между краката и изключително сочен задник. Жената, изглежда, бе на легло в хотелска стая: понякога лежеше с предизвикателно вдигнати крака, но главно коленичеше със задник към обектива, като същевременно вкарваше в себе си неестествено голям банан.

— В живота си повече няма да вкуся бананов кейк — заяви Майди, докато бършеше очилата си. — Какво, за бога, ви накара да заснемете…

— Хайде стига бе, да не съм ги снимал аз! — възмутено избухна Флин. — Господи, Майди, да не си мислиш, че…

— Нямаме представа кой ги е снимал — намеси се Фрея, която явно беше по-малко впечатлена от двамата мъже. — Фотоапаратът е открит в пустинята. Надявахме се да разберем от снимките кой е бил собственикът и какво е търсил там.

— Явно е изследвал — заяви Майди и когато стигнаха до една особено изкълчена поза, възкликна: — Как, за бога, може…

— Недей — спря го Флин. — Просто не коментирай.

Кадрите бяха общо трийсет и шест и ги прегледаха един по един. Някъде по средата Фрея реши, че това си е губене на време, и се върна в общото помещение. Флин остана приведен над апарата. Майди се въртеше около него, докато той методично не прегледа и останалите кадри: взираше се внимателно във всеки с празната надежда, че би могло да се види нещо полезно. Когато стигнаха до последните няколко снимки, дори и Флин беше решил, че това е загубена кауза. И изведнъж се напрегна и се наведе към апарата.

— Какво пък прави сега? — попита Майди, когато забеляза интереса му, и се наведе до него.

Флин все едно не го чу.

— Моля те, извади ми тази. — И посочи последната снимка от ролката. Гласът му беше настойчив и развълнуван.

— Флин, ти наистина си стар приятел, но това… това просто не е мястото…

— Тук няма банани, Майди, уверявам те.

Египтянинът раздразнено въздъхна.

— Ще ми кажеш ли какво става? — попита Фрея. — Кое е мястото на снимката?

Флин отново се беше загледал във фотографията и леко поклащаше глава, като че ли не можеше да повярва на очите си; устните му бяха разтегнати в съвсем лека усмивка.

— Не мога да съм абсолютно сигурен — каза накрая, — без да съм видял какво има на другата лента.

— Но си мислиш, че знаеш, нали?

След нова пауза той отвърна:

— Да, така мисля.

Погледна я. Макар лицето му да беше бледо и уморено, очите му блестяха… и беше невероятно привлекателен.

— Струва ми се, че е едно място, наречено Зерзура — продължи той.

— И къде се намира то?