Скритият оазис

Погледна я косо, после отново обърна глава напред, натисна клаксона и изпревари колата, която бе минала преди тях на полицейската проверка. Фрея свали крака от таблото, пресегна се и усили звука на CD плеъра — дрезгавият глас на Дилан отново изпълни купето: пееше нещо за насилието и Египет, а това, в сегашните обстоятелства, изглеждаше твърде подходящо. Тя погледна часовника на таблото — 21:35, вече бяха на път повече от час — и опря глава на стъклото. Огряна от луната, и сенчеста, и безлична, пустинята се носеше покрай тях. В далечината, почти на хоризонта, мъждукаше някакво огънче — навярно петролен или газов кладенец.

— А каква ти беше първата грешка?

— Моля?

— Каза, че си направил две катастрофални грешки в живота си. Коя беше първата?

Той натисна газта още по-силно — стрелката на километража подскочи на 140 — и каза само:

— Остават ни още петнайсетина минути.

46.

Кайро

Новината за Ангълтън — че след двайсет и три години в бента, ограждащ Пясъчния огън, се е появил пробив — дойде като гръм от ясно небе за Моли Кирнан, не на последно място защото тя и колегите й винаги бяха действали извънредно предпазливо, бяха взели всички мерки операцията да остане абсолютно недостъпна за външни хора.

След като първоначалният стрес отмина обаче, а той отмина доста бързо, тя просто се захвана за работа, упорито, съсредоточено и уравновесено — като Моли Мрамора, както на шега я наричаше Чарли. „Твърда като този изискан камък и също толкова красива!“

Беше се обадила на когото трябва в Щатите — мобилният телефон беше само едно от множеството средства за контакт, с които разполагаше — и предупреди всички, които трябваше да бъдат предупредени за събитията, като добави и името на Ангълтън за по-задълбочена проверка. И ако чувствата, надеждите и молитвите й бяха с Флин и Фрея, в момента, докато пътуваше с такси към къщата си в кайроския район Маади, умът й беше зает единствено с Ангълтън. Какъв беше той? Защо се намесваше? Какво искаше? Бръкна в чантата си и извади визитката, която й беше дал Флин, прочете я механично няколко пъти, после извади джобната библия, подарък от любимия й Чарли за трийсет и първия й рожден ден, и я отвори на Псалм 64:

— „Запази живота ми от врага, който ме застрашава — прочете на глас, — укрий ме от заговора на коварните, от бунта на злодейците, които изостриха езика си като меч.“

Затвори очи, промърмори нещо, отвори ги отново, прелисти още страници, до началото на книгата на пророк Наум:

— „Господ е Бог ревнив и отмъстител; отмъстител е Господ и е страшен с гняв: отмъщава Господ на враговете Си.“

Кимна, затвори библията, притисна я до гърдите си, усмихна се и прошепна:

— И е съвсем прав.

47.

Пътят към Александрия

Пейзажът от двете страни на магистрала 11, главната пътна артерия между Кайро и Александрия, е почти изцяло пустинен — безлична шир от пясък и чакъл, разсичани от магистралата като низ от бодове през голямо парче етамин. Понякога ненадейно се появяват участъци с пищна зеленина — игрище за голф, горичка финикови палми, красиво разположена градина — и прекъсват пустошта, преди също така внезапно да изчезнат като пометени от неустоимата сила на пустинята.

Когато стигнаха един такъв зелен участък — в случая обширна бананова плантация — Флин забави ход и насочи черокито надясно по прашен черен път, перпендикулярен на магистралата. Широките зелени листа ги обгърнаха като завеси; сред тях като полилеи се люшкаха зреещи плодове.

— Семейството на Хасан някога било собственик на най-крупната в Египет фирма за износ на банани — обясни Флин, докато с друсане се придвижваха напред; тъмнината се отдръпваше пред фаровете на джипа. — Продали я преди десетилетия за абсолютно колосална сума, затова той винаги беше в състояние да финансира разкопките си. От каквото и да се е лишил, Хасан поне никога няма да остане гладен.

Продължиха да се друсат напред, а магистралата зад гърба им се загуби в облак прах; нощни пеперуди и други насекоми се удряха в предното стъкло и го зацапваха. След около километър банановите насаждения бяха изместени от дървета манго, които, от своя страна, изведнъж свършиха пред нисък плет, зад който се простираше невероятно подредена, почистена и поддържана морава, водеща към обширна варосана къща с прозорци с кепенци. На покрива имаше ветропоказател. Флин подкара по пътя около моравата, излезе на паркинга пред сградата и изгаси двигателя. Само в една от стаите на долния етаж светеше, тънките лъчи се процеждаха през дъсчиците на кепенците.

За малко той остана неподвижен, само пръстите му барабаняха по волана, като че ли не му се искаше да напусне сигурността на черокито. Всичко беше тихо, като се изключи цвърченето на щурците и шумът от охлаждащия се метал. Накрая той отвори вратата, извъртя се навън и обувките му изстъргаха по чакъла.

— Ще е по-добре да ме изчакаш тук, Фрея. Ще поговоря с него и ако нещата потръгнат, ще дойда да те взема.

— А ако не потръгнат?

— Тогава най-вероятно ще се отправим към аерогарата.