Скритият оазис

Беше проследил Кирнан дотук по-рано вечерта, движеше се след нея на безопасно разстояние — оставяше поне три-четири коли помежду им. Видя я как влезе в някакъв жилищен блок. Беше умна и умееше да се изплъзва. След двайсетина минути се появиха Броуди и момичето и тримата останаха в апартамента почти час, преди всички да излязат отново, а Флин и Фрея да се качат в колата. Това го накара да се чуди — дали да се върти наоколо и да види какво ще направи Кирнан, или да последва черокито. Запали двигателя и погали Миси; чувстваше, че трябва да вземе решение веднага.

Бяха го усетили, това беше ясно — защо иначе Броуди би изпратил последното си съобщение до Кирнан с нещо като код; такова нещо правеше за първи път. Доколко точно го бяха усетили, нямаше как да каже, макар да предполагаше, че става дума за общо подозрение, а не за конкретни факти.

Цялата работа беше досадна, крайно досадна, макар и не изцяло неочаквана. Нещата бяха започнали да се ускоряват и, както винаги става в този род дейност — всичко започваше с дебнене, игра на котка и мишка, после идваше цялостно преследване и накрая залавянето и смъртта, макар че кой точно щеше да загине, в този случай не беше ясно. Ето защо беше взел Миси. Усещаше, че нещата ще тръгнат на зле. И че вече са тръгнали.

Черокито зави зад ъгъла и се скри. Ангълтън страшно се интересуваше от действията на Кирнан и искаше да разбере какъв ще е следващият й ход, защото все още имаше много неизвестни, но засега инстинктът му диктуваше да тръгне след Броуди и Ханън, да ги държи под око. Хвърли последен поглед към улицата — дали си въобразяваше, или Кирнан се мръщеше на мобилния си телефон, — даде газ и пое след джипа. Държеше кормилото с една ръка, а с другата набра номер на телефона си и го вдигна до ухото си.

В облицования си с дървена ламперия кабинет Гиргис сложи слушалката на вилката, приведе се над бюрото и сплете пръсти.

— Разположете се удобно, господа. Мисля, че тази нощ ще прекараме тук.

Бутрос Салах, Ахмед Осман и Мохамед Касри седяха на кожени столове с високи облегалки срещу него — Салах държеше тумбеста чаша коняк, а Осман и Касри пиеха чай.

— Това ли е? — изхриптя Салах с прегракналия си от цигарите глас. — Седим и чакаме?

— Това е — отвърна Гиргис. — Вертолетите вече трябва да са заредени. Оборудването готово ли е за натоварване?

Салах кимна.

— Тогава няма какво друго да правим.

— А ако просто ни разиграват?

— Тогава ще предоставим пълна свобода на близнаците — заяви Гиргис и кимна към един от мониторите на вътрешната телевизионна мрежа на стената. Там се виждаха двамата братя — играеха билярд в друго помещение.

— Това не ми харесва — измърмори Салах. — Никак не ми харесва, Романи. Биха могли просто да си заминат.

— Имаш ли по-добро предложение?

Салах измърмори нещо неразбрано, отпи от коняка и смукна от цигарата.

— Тогава ще чакаме — заяви Гиргис. — Ще седим и ще чакаме.

Преди час и половина, когато научи за бягството на Броуди и момичето от Маншиет Насър, беше близо до апоплектичен удар — крещеше и се чешеше, сякаш по кожата му пълзяха хиляди насекоми. Сега обаче човек не би могъл да го познае — беше спокоен, съсредоточен и целенасочен. Това беше черта от неговия характер, която много объркваше антуража му — как вулканичният му гняв изведнъж може да прелее в трезво равновесие, преди също така внезапно да се промени в предишната посока. Тази негова особеност го правеше непредсказуем, човек, с когото не знаеш как да се държиш, който те държи в постоянно напрежение и страх. А на Гиргис пък точно това му харесваше.

Един прислужник донесе още чай и четиримата отново преминаха през конкретните подробности, като се увериха, че различните елементи от операцията са готови за наместване, когато постъпят нови данни… ако постъпят. След това Касри и Осман се оттеглиха — Касри в библиотеката да поработи с лаптопа си, а Осман да се позабавлява с едно от момичетата, които Гиргис винаги можеше да предложи за отмора на гостите и сътрудниците си — и Гиргис и Салах останаха сами.

— Не ми харесва това — изръмжа Салах, докато гасеше цигарата си в пепелника и палеше следващата със запалката, която висеше на верижка около врата му. — Прекалено много оставяме на случайността.

Гиргис се усмихна. С Бутрос се знаеха отдавна. Касри беше с него вече двайсет години, а Осман едва седемнайсет. Салах, от друга страна, стоеше до рамото му от самото начало — бяха израсли заедно в едно и също жилище в Маншиет Насър. Оттогава и досега той беше най-близкият му довереник, единственият, когото би могъл да нарече приятел, макар че ако се наложеше, не би се поколебал и за миг да му пререже гърлото. В този бизнес няма място за чувства.

— Всичко е наред, Бутрос — каза Гиргис. — Ако Броуди намисли нещо, ние ще сме първите, които ще разберем.

— Той извади от строя четирима от хората ни, по дяволите. Никой не е правил това. Никой! Сега би трябвало да изтръгваме очите на този мръсник, а не да киснем тук.

Гиргис отново се усмихна, стана от бюрото и потупа колегата си по рамото.