Скритият оазис

— Повярвай ми, Бутрос, ще му извадим очите, а и ще му отрежем пръстите и топките. Също и очите на момичето — за всеки случай. Но не преди да сме намерили оазиса. В момента само това е важно. Какво ще кажеш сега да изиграем една табла?

Салах продължи да мърмори още малко, но после се усмихна.

— Както едно време, а?

— Точно както едно време — потвърди Гиргис, седна на стола срещу него, измъкна красиво инкрустирана табла изпод масичката за кафе и я отвори.

— Спомняш ли си старите табли, на които играехме като деца? — Салах сбърчи чело, докато подреждаше пуловете. — Ония, които раздаваше отец Франсис?

— Какво ли стана с отец Франсис? — попита Гиргис.

— За бога, Романи! Не помниш ли, че се наложи да му видим сметката, след като разбра за дрогата и заплаши, че ще ни издаде?

— Разбира се, разбира се. Глупав човек.

Подредиха пуловете. Гиргис пръв хвърли заровете с кожената чашка. Дюшеш. Усмихна се по-широко. Изглежда, тази нощ късметът щеше да е на негова страна.

От страх да не би Гиргис някак да ги е проследил, Флин десетина минути прави резки завои наляво и надясно, като постоянно проверяваше в огледалото за обратно виждане дали нямат опашка. Накрая, след много промъкване и сменяне на посоката, излязоха на същата магистрала, по която бяха минали с таксито — или поне на Фрея й изглеждаше същата. След няколко минути англичанинът рязко изви волана вляво.

— Какво правиш! — изпищя тя и се вкопчи в таблото. Колата се завъртя и се плъзна в насрещното платно, където ги посрещнаха десетки примигващи фарове, придружени от какофония от клаксони. Флин някак успя да изправи волана и изведе колата в средното платно. Не откъсваше очи от огледалото за обратно виждане.

— Извинявай — измърмори. — Просто исках да съм сигурен.

Тя не му отговори от страх, че ако отвори уста, ще повърне. Висенето от тристаметрова скала май вече никога нямаше да й се струва чак толкова опасно.

Върнаха се в центъра, пресякоха Нил и поеха по широка пълна с коли улица, която накрая, след много изчаквания по светофарите, ги изведе покрай пирамидите; градът лека-полека остана зад тях, а жилищните комплекси и блокове отстъпиха място на гол пясък и шубраци. Всичко беше тихо и неподвижно; остана единствено тихото бучене на двигателя и съскането на гумите по асфалта. Пътен знак им съобщи, че до Александрия остават 213 километра. Започнаха да набират скорост.

— Ако искаш, пусни си някаква музика — предложи Флин и чукна с пръст по CD-то на джипа. — Чака ни още доста път.

Фрея поразгледа съдържанието на кутията с CD-та, подмина разните химни и богослужебни сбирки — че какво друго да очаква от Моли? — и накрая се спря на „Бавният влак“ на Боб Дилан. Извади диска и го пусна — от говорителите се разнесоха ниски протяжни тонове.

— И така, кой е този Хасан Фадауи? — попита тя, отпусна се и вдигна крака върху таблото. Пред тях се точеше низ от габарити — малки червени дупчици в живачния нощен пейзаж.

— Както вече ти казах в музея, тъкмо той откри папируса Имти-Хентика — отвърна Флин, даде мигач и задмина един камион. — Най-големият археолог, който се е раждал в тази страна. Жива легенда.

— Приятел ли ти е?

Ръцете му като че ли стиснаха волана малко по-силно.

— Бивш приятел би било по-точно — уточни той след кратка пауза. — А сега иска да ми отреже топките и да ме убие. С известно основание, ако трябва да съм откровен.

Тя го погледна и повдигна вежди. Изражението й казваше, че иска да научи повече. Той не обясни веднага, остана загледан напред и задмина още една кола, този път такси, натъпкано с жени в черни роби. Тъжният носов глас на Дилан изпълваше купето на черокито. Покрай тях прелитаха билбордове — Александрийската банка, Застрахователна агенция Фараон, Дънки Чертекс, Електрически крушки Осрам, — проблясваха за миг пред фаровете на колата и изчезваха. Фрея вече започваше да си мисли, че темата е изчерпана. Флин с въздишка се пресегна и намали силата на уредбата.

— До днес съм направил само две катастрофални грешки в живота си. Три, ако се брои и преспиването с жената на класния ми в училище. А от тези две по-скорошната е, че станах причина Хасан Фадауи да бъде хвърлен в затвора.

Поклати глава, облегна се, така че ръцете му се опънаха на кормилото, и потрепери — дали защото се отвращаваше от онова, което щеше да й разкаже, или защото наранената ръка го болеше, Фрея не би могла да каже. Един камион профуча в обратната посока и течението накара черокито да се разтресе. Нова пауза.