Смарагдово море

— Защото наистина видях тези неща. Но не се връзваше. — Враждебността в стаята нарастваше и натискът й ме караше да се запъвам. — Например начинът, по който говореха… беше толкова развален и накъсан. Почти до съвършенство. Всяка дума беше твърде насилено изречена — сякаш нарочно беше намислено така, че да звучи, сякаш не знаят осфридиански.

Самюъл, все още вперил гневен поглед в мен, каза:

— Защото те не говорят осфридиански! Разбира се, че всяка дума ще е изречена бавно и високо. Било е цяло чудо, че изобщо са можели да изрекат някакви думи.

— Е, определено изглеждаше, че разбират осфридиански. Един изпадна в ярост, когато Алън го прокле да гори в ада на Озиел. В това проклятие има множество сложни думи — защо ще се ядосва толкова, ако не ги разбира? И защо изобщо да го е грижа, предвид факта, че икорите не вярват в Озиел?

Друг от градските свещеници, който служеше в съвета, направи знак на Алън да излезе напред от групичката деца:

— Алън Моруел, изрече ли проклятието на Озиел?

Горкият Алън тръгна едва-едва напред. Докато го правеше, забелязах, че бузата му още беше зачервена от удара на брадатия мъж. Никой, нито дори Наследниците, всъщност не вярваше, че изричането на проклятието на Озиел може да доведе до сбъдването му, но то се смяташе за крайно злонамерено и оскърбително — особено когато бе произнесено от дете.

— С-съжалявам, тате — заекна Алън. — Той вземаше палтото от мама и просто толкова се разстроих. Не мислех, че ще побеснее толкова — изобщо не мислех! О, трябваше да видиш какъв звяр беше. Щеше да ме разкъса на две, ако госпожица Райт не му беше дала онези елегантни ръкавици. А сетне, когато го удари, си помислих, че ще разкъса нея на две, но после…

— Достатъчно, достатъчно. — Господин Моруел вдигна ръка да накара сина си да замълчи. — Седни. Ще обсъдим поведението ти, когато се приберем у дома тази вечер.

Загледах как Алън се свива обратно на мястото си и се надявах да не съм му навлякла неприятности. Обърнах се отново към съвета и продължих:

— Господа, дрехите им от кариран вълнен плат също не бяха както трябва. Всичките бяха разтворени, така че гърдите им бяха голи — посред зима.

— Така правят — каза главният съветник. — Всички са чували за икорите берсерки, които се втурват голи до кръста в битка, неуязвими за природните стихии.

— Не бяха неуязвими — казах. — Видях ги да треперят. Беше им студено. А когато пътувах насам с баланкуанците, икорите в онази група не разголваха гърдите или ръцете си. Изобщо не носеха кариран вълнен плат. Бяха практично навлечени с палта и кожи.

— Какви бяха на цвят дрехите от кариран вълнен плат?

Въпросът дойде от Яго. Срещнах погледа му, отново изненадана от сериозното му държание.

— Две бяха червени, една беше зелена, една беше синя — отговорих. — Аз… не мога да съм сигурна. Всичко стана толкова бързо. По червената имаше жълти линии и зелени квадрати… май? Синият цвят беше кръстосан с бяло.

— А по зеления имаше черни карета — допълни Гидиън, като се изправи до мен. — Това говори ли ви нещо, господин Робинсън!

Яго кимна:

— Това са карирани платове от три различни клана. Не биха действали заедно заради някаква дребна кражба. Искам да кажа, да, предполагам, че шепа отстъпници, прокудени от клановете си, биха могли да се обединят, но в такъв случай нямаше така открито да излагат на показ цветовете на тези кланове, докато извършват престъпления. Това би било оскърбление към клановете, от които идват, и те знаят, че ще бъдат наказани още по-сурово, ако бъдат заловени.

Магистратът, който се беше обадил по-рано, се подсмихна:

— Мисля, че оказвате на икорите твърде голямо доверие, но това не е тайна. Ако добре разбирам това абсурдно изпълнение, вие — и госпожица Райт — намеквате, че тези мъже не са били икори, че са били самозванци, облечени в дрехи на икори и преструващи се, че говорят като тях.

— Това ми се струва по-вероятно от първоначалното обвинение — каза Яго.

Главният съветник удари силно с чукчето си, когато публиката отново зашумя.

— Тогава се връщаме към въпроса на капитан Милфорд. Ако не са били икори, тогава кои са били според вас?

Всички гледаха към Яго, но отговорих аз:

— Когато зашлевих онзи, който заплашваше Алън, той, ъъ… ме нарече с обидна дума. На лорандийски. — В онзи момент се бях сепнала, когато разпознах думата, но тогава не ми беше дошло наум, че изобщо не би трябвало да я разбера, не и от един икори.

— Сега това ли е необикновената ви измислица? — Изражението на господин Моруел се беше сменило и вече не показваше възмущение от безочието ми, а насмешка към това, което приемаше като липса на интелект у мен. — Че са ви ограбили лорандийци, предрешени като икори? Млада госпожице, не мога да реша дали просто търсите внимание, или наистина сте достатъчно глупава да вярвате това, което казвате. Гидиън, ти чу ли някакъв лорандийски?

— Не, но и не знам езика. Ако Тамзин казва, че го е чула, й вярвам.

— Твърде доверчив си — каза Самюъл.