Смарагдово море

Изненадата ми предизвика изнурена усмивка:

— За всичко. Доверявам ти се по въпроса за езика и дори не бях взел под внимание всички онези дребни несъответствия, докато не ги спомена. Непонятно ми е как съумя да бъдеш толкова наблюдателна и толкова смела по време на всичко това.

— Мисля, че бях повече импулсивна, отколкото смела. Можех да направя нещата много по-лоши. — Потрих ръце, размишлявайки за онези моменти. — Не мислех. Просто се тревожех за Алън.

— Сърцето ми почти спря, когато тръгна след онзи мъж, знаеш ли. Дори сега тръпки ме побиват само като си помисля как нещо можеше да се обърка ужасно за теб или децата.

Независимо дали беше сериозно, или не, не можах да устоя:

— Сигурен ли си, че те побиват тръпки от това, а не от времето?

— Всичко, което можех да правя там навън, беше да се моля на ангелите, когато ти предизвикваше онзи мъж. Разбира се, ти се ползваш с такова божествено благоволение, че вероятно дори не ти беше нужна намесата ми. — Той стисна премръзналите ми ръце в своите, облечени в ръкавици. — Това, от което наистина имаш нужда обаче, са ръкавици. Би трябвало да се справим с това без молитва.

— Не знам. Това ще ми е вече трети чифт. Ангелите може да ми откажат.

Стояхме заедно в уютно мълчание, наслаждавайки се на почти цяла рядка минута на спокойствие. После един остър глас изрече:

— Тамзин Райт, всекидневно се моля да успея да се справя със стоварваните върху мен предизвикателства и е ясно, че днес съм подложена на проверка.

Отскочих като пружина от Гидиън и видях Дайна, очертана като силует в рамката на вратата.

— З-здравейте — казах, когато тя излезе, за да дойде при нас. Местеше преценяващ поглед между мен и него.

— Знаеш ли — продължи тя, — ако не бях станала лично свидетел на онзи изблик и неприличен език, нямаше да повярвам, че дори някой като теб е способен на него.

Гидиън сложи ръка на рамото ми:

— Дайна, знам, че тази вечер се случиха няколко, ъъ, неуместни неща, но предвид извънредните обстоятелства, смирено бих посъветвал да се прояви снизходителност.

Дайна се вдърви, докато очите й проследяваха ръката му. Наложи й се да навлажни устни няколко пъти, преди да продължи:

— Гидиън, винаги си толкова добросърдечен, но е моя работа да оформя характера й. А сега току-що чух нещо изключително смущаващо. Алън Моруел ми разказваше за онези твои „елегантни ръкавици“, Тамзин. Каза, че били обшити със скъпоценни камъни, а пък аз му казах, че това са глупости. Лъжеше ли?

— Не — казах бързо. — Е, тоест малко е сгрешил. По тях имаше сребърни мъниста, не скъпоценни камъни.

— Защо не носеше другите си ръкавици? Сивите?

— Аз… загубих ги, докато изпълнявах една от задачите си.

— Разбирам. А откъде взе тези натруфени заместители?

Преглътнах, нежелаеща да издам Яго.

— От багажа ни — багажа ни от кораба, искам да кажа. Част от него се съхранява в молитвения дом и взех ръкавиците, докато провеждахме урок там днес.

— Разбирам — повтори Дайна, въпреки че суровият й поглед казваше много повече.

— Ето къде сте всички. — Самюъл излезе от църквата с Дамарис и Уинифред, които крачеха след него. Махна ни да го последваме. — Време е да вървим.

Групата ни потегли към къщи, без да разговаря, и аз се взирах в тъмнината, изпълнена с безпокойство както за съдбата си, така и за тази на икорите. Беше ужасяващо да си помисля, че един инцидент би могъл да предизвика война… само дето не беше просто един инцидент. Други градове бяха имали сблъсъци с икори, а Орла бе твърдяла настойчиво, че нейните хора също са били нападани, без да предизвикат никого.

Като говорим за Орла… как щеше този нов развой на събитията да се отрази на собствените ми планове за пътуване? Дали тя щеше да оттегли предложението си? Щяха ли заселниците на Грашонд изобщо да ни пуснат да заминем с икорите, ако те бяха заклеймени официално като неприятели? Разбира се, докато не говорех с Яго, дори не знаех дали имам планове за пътуване.

Вечеряхме оскъдно със студени остатъци, а после, след кратка молитва, с приятелките ми бяхме отпратени на тавана, докато Самюъл, Гидиън и Дайна седнаха да се съвещават край огъня. Качих се по стълбите с натежало сърце, знаейки, че залогът е бъдещето ми.

На другата сутрин, когато се събрахме за закуска, Дайна ми каза:

— Имаш късмет. Гидиън се застъпи за теб и ни убеди да си затворим очите за твоето нарушение на етикета в църквата снощи, защото беше част от разследване.

Гидиън, който вече седеше на масата, всъщност не изглеждаше като човек, който е постигнал победа. Докато отивах да заема собственото си място, Дайна вдигна ръка да ме спре.

— Това обаче не ти опрощава простъпките на кражбата, суетата, измамата и немарливостта.

— На мен ли? — Това беше единственото, което се сетих да кажа, понеже тя, изглежда, ме беше объркала с някого другиго.

Дайна отмяташе обвиненията на пръсти:

— Немарливост заради това, че изгуби ръкавиците си. Измама, задето не го призна. Суета, задето носиш такива ярки и биещи на очи ръкавици на тяхно място. И кражба, задето си ги отмъкнала.

— Как… как може да е кражба, когато това бяха собствените ни вещи?