— Какво? Ванеса не трябваше да прави това!
— Ванеса не се беше провинила в суетност. А по този начин ще ти бъде малко по-трудно да изкушаваш невинни мъже.
— Затова ли е тази история, по дяволите? Понеже вие ревнувате от чувствата на Гидиън към мен? Че се интересува от мен?
— Не изкарвай това да звучи, сякаш е имал избор! Използвала си някаква… хитрост за омайване… или каквото там учите в онова ваше училище. Той никога нямаше да те погледне втори път, ако не му беше размътила ума, и аз смятам да го освободя от теб.
— Е, имам лоши новини за вас. Като ме изхвърлите от къщата си и ми отрежете косата, това няма да го накара да се влюби във вас! Нищо, освен чудо няма да го накара, така че може би е по-добре
Настъпи много, много по-дълга пауза. После:
— Ще се видим след четири дни.
— Чакайте! — Заудрях отново по вратата: треските да вървят по дяволите. — Не съм прелъстила никого! Не можете да направите това! Не и заради някакви си ръкавици!
Мълчанието, което последва в отговор, в крайна сметка ме убеди, че Дайна и домакинята си бяха отишли. Прокарах ръка през косата си — на която очевидно не й оставаше много време — и започнах да кръстосвам из малкото пространство. Когато бяха отвели Ванеса, Самюъл беше казал, че тя разполага със „скромни условия“. Е, ето ги тук. Четиридневните ми дажби се състояха от четири филии хляб и бъчва с вода. В ъгъла на стаята беше поставено нощно гърне. В отсрещния край близо до хартия, писалка и мастило бяха струпани няколко свещени текста. Това беше. Нищо, върху което да спя. Нищо, което да ме топли, ако не се смятаха дрехите, с които вече бях облечена. А без свещ или фенер светлината ми щеше да зависи от слънцето, светещо през прозореца.
Прегладняла заради пропускането на закуската, бързо изядох парче хляб и едва не грабнах второ, без да се замисля. Не. Отпуснах ръка. Ако наистина смятаха да ме оставят тук четири дни, щеше да се наложи да внимавам с него и водата. Всъщност трябваше да изям само половин филия и да запазя останалото за довечера. Отпих няколко глътки вода и се зарекох да не обръщам внимание на хляба до утре.
Но какво да правя сега? Не можех да се заставя да напиша онова проклето признание. Какво щяха да ми направят, ако не станеше готово навреме? Да ме осъдят на още четири дни с оскъдна храна? Да ме оставят да умра от глад? Ритнах гневно стената: нямах понятие как е най-добре да постъпя. Бях се примирила с толкова много неща в Констанси. Мислех, че съм била търпелива. Мислех, че съм била благоразумна — всъщност повече от благоразумна. И в какво положение ме бе оставило това?
Прекарах по-голямата част от деня, люшкайки се между отчаянието и гнева. Сядах прегърбена на земята и се свивах на кълбо: искаше ми се никога да не бях стъпвала в Адория или да не бях чувала за Бляскавия двор. Но след като минеше достатъчно време, отново се разпалвах и започвах да обикалям из малката стая, като крещях и блъсках. Предвид факта, че къщата бе с изглед към площада, ми се струваше невероятно някой да ме чуе. Тази стая беше в задната част на къщата, а постройката беше дълга. Всъщност, като си спомних килера за провизии и коридора, през който бях минала, за да стигна тук, се съмнявах, че дори обитателите на къщата щяха да ме чуят.
Накрая, когато светлината започна да гасне, най-после използвах хартията — за да напиша писмо на Мери. Когато свърших, го пъхнах в джоба си, позволих си една хапка от хляба за утре, а после загледах как стаята потъва в тъмнина.
Пръстеният под ме безпокоеше по-малко, отколкото студът. Стаята нямаше изолация и пролуките в хартията, с която бяха запечатани прозорците, пропускаха вятъра вътре. Събрах около себе си колкото сено можах, и спах сгушена до стената, която стаята делеше с останалата част от къщата. Будих се често през нощта, посягайки към несъществуващо одеяло.
На другата сутрин се събудих изстинала и схваната, гледайки как дъхът ми образува облачета във въздуха. Досега Ванеса вероятно вече седеше пред църквата. Ярката светлина на хартиения прозорец предполагаше, че денят е ясен, така че поне нямаше да е принудена да търпи дъжд или сняг. Острият и студен вятър от нощес също беше отслабнал и имах чувството, че стоя на пост с нея, докато седях прегърбена в един ъгъл и разтривах ръце. Когато най-сетне чух църковната камбана да звъни, изпуснах лека въздишка на облекчение. Поне този етап от наказанието й беше приключил. Сега само трябваше да прочете признанието си. Ако затворничеството ми имаше някаква положителна страна, тя беше, че нямаше да ми се наложи да ставам свидетелка как се признава за виновна, задето е взела книга, която всъщност не беше взимала. Не знаех дали щях да мога да седя там и да изтърпя това. Най-вероятно щях да изтичам при нея и да излея гнева си към тълпата.