Смарагдово море

Това със сигурност не беше начинът, по който си бях представяла, че ще действа импровизираната ми кука за захващане. А всеки провал беше шумен, тъй като означаваше, че металната каца се е ударила в стената. Напълно очаквах някой вътре в къщата или отвън пред нея да ме открие. Най-накрая обаче кацата се приземи отвън за втори път и сега я дръпнах нагоре бавно, като се уверих, че стои обърната така, че да не се хлъзне веднага обратно вътре. Когато кацата беше закрепена напряко на един ъгъл на прозореца и не се върна, щом я дръпнах, предпазливо си покатерих по въжето и се спуснах без помен от грациозност навън през прозореца.

Приземих се тежко в снега, който беше с трийсет сантиметра по-дълбок, отколкото когато бях дошла тук. Кацата се стовари с трясък до мен и аз я преобърнах, докато оглеждах разпилените книги. Наистина нямах полза от тях, но ми се струваше жалко да ги зарежа. Освен това не исках никой от инструментите на бягството ми да бъде открит. Използвайки кацата като кошница, натрупах текстовете и въжето в нея, а после се опитах да се изправя. Всичко се завъртя около мен и трябваше бързо да се хвана за стената на къщата, за да се удържа и да не падна. Затворих очи, като си поемах дъх и си връщах равновесието.

Остани силна, Тамзин. Още не си победена.

Вкопчвайки се в каквито оскъдни запаси от енергия успях, повдигнах кацата и се отправих навън. Досега сигурно вече бе посред нощ. Очаквах да мина лесно през Констанси и бях изненадана да забележа няколко мъже да сноват наоколо. Постове, които бяха нащрек за икори, осъзнах. Беше ми необходимо известно старание да ги избегна, но не беше особено трудно. А веднага щом се отправих по пътя край потока, нито веднъж не видях някого другиго.

По време на пътуването нямах почти никакво усещане за време или заобикаляща ме околност. Всичко в мен беше съсредоточено върху задачата да продължавам по пътя. Още една стъпка, още една стъпка. Отново и отново си повтарях това. Крайниците ми натежаха и ми беше трудно да вървя в права линия. Постоянно се поправях, неведнъж се препъвах и книгите политаха.

Толкова много пъти ми се искаше да спра, но се боях, че няма да тръгна никога повече. Така че продължавах нататък, движена от мисли за Мери и топъл огън и злобно съскащата Дайна.

Ако облаците бяха скрили непълната луна, в обърканото си състояние можеше и да не намеря имота на Яго. Но двата хамбара се открояваха рязко в бледата светлина и аз продължих упорито въпреки студа и изтощението да вървя забързано към тъмната малка къща. Потропах рязко три пъти по вратата с кокалчетата на пръстите си, а после зачаках с тракащи зъби.

— Кой е там? — разнесе се приглушен глас.

— Тамзин.

Последва дълго мълчание и аз затворих очи, мислейки си, че като нищо можеше да заспя там. Най-сетне Яго отвори вратата с фенер в ръка точно когато един глас зад мен излая:

— Замръзни!

— Всичко е наред, Арно — каза Яго. Вгледа се внимателно в мен на златистата светлина на фенера. — И бих казал, че тя вече замръзва.

Рязко пробудена, се обърнах и открих зад гърба си едрия белсианец. Той заобиколи верандата с пушка в ръка. Когато ме позна, веднага свали оръжието.

— Госпожице Тамзин! Не ви познах.

Яго ме побутна навътре.

— Всичко е наред. Можеш да се върнеш в обора — и ти благодаря.

Затрупан огън проблясваше в оранжево в огнището на Яго и аз се запътих право към него, като пътьом пуснах кацата. Чувствах се вцепенена и глупава и дори когато се отпуснах на колене, светът постоянно се люлееше и въртеше. Ако можех просто да се стопля, щях да мога да мисля ясно. Сгуших се по-близо до огъня, топлината му бавно се разля по кожата ми. След последните ми няколко дни на сурово съществуване ярките пламъци ми се струваха почти дружелюбни като отдавнашни познайници, приветстващи ме с „добре дошла“ у дома. По-близо и по-близо, и…

— Ей, стой. — Яго улови ръката ми над лакътя и ме дръпна назад. — Будна ли си?

Примигнах няколко пъти:

— Какво?

Той загърна раменете ми в тежко одеяло и надникна в лицето ми:

— За малко да паднеш в огъня. Какво правиш тук навън без наметка и… За бога. Какво е станало с роклята ти?

Потърсих опипом кацата и посочих:

— Там вътре.

Яго се наведе над нея и повдигна вежда при вида на съдържанието. Не каза нищо, а вместо това ми донесе вода в тенекиено канче. Изпих я цялата наведнъж и помолих за още.

— Щях да пия повече по-рано, ако знаех, че просто ще я излея. Но си мислех, че трябва да запазя малко за утре.

— За какво говориш?

Защо мисленето беше толкова трудно? Стаята. Стаята, в която ме изпрати Дайна. Трябваше да напиша признанието, но… Хей!

Яго рязко беше отдръпнал напълненото отново канче:

— В дома на магистрат Латимър ли беше?

— Не знам. Беше на площада. Ще ми върнеш ли това? Толкова съм жадна. И гладна.

— Обзалагам се, че си. Знам какво става там. — Вече не знаех къде е в тъмнината, щом отиде от другата страна на колибата. Когато се върна, носеше малка бутилка и коленичи до мен. — Ще ти стане лошо, като пълниш стомаха си така. Започни бавно.