Смарагдово море

Той поднесе бутилката към устните ми и сладостта на ябълковия сайдер ме сепна след скорошните ми лишения. След като ми позволи само една малка глътка, той плъзна ръка под раменете ми и ме поведе към сламеника в далечния край на колибата. Настаних се на него с омекнали крака и го оставих да ме покрие с още едно одеяло. Той ми позволи да отпия още една глътка сайдер — по-дълга — преди да легна.

— Не искаш ли да знаеш какво стана? — Зарових се във възглавницата с натежали клепачи.

Той подпъхна завивките около мен по-стабилно:

— Кажи ми утре.

— Бяха ръкавиците…

— Ръкавиците ли?

— Ръкавиците…

Имах чувството, че бях затворила очи само за миг, когато Яго леко разтърси рамото ми:

— Тамзин. Тамзин, събуди се.

— Не. — Претърколих се далече от него и забих лице във възглавницата. — Остави ме да поспя още малко.

— Обяд е.

Стъписана, седнах в леглото и примижах към ярката светлина, която влизаше през прозорците. Облечен в коженото си работно палто и протрита шапка, Яго ми подаде купичка с нещо, което приличаше на овесена каша, обилно залята с мед. Облягайки се назад, с вдигнати към гърдите колене, изчака, докато почти бях преполовила купичката, преди да попита:

— Как се чувстваш?

— По-добре. Но и без това щях скоро да се оправя.

Това предизвика една полуусмивка:

— Пак заповядай. Сега трябва да решиш какво искаш да правиш. Позавъртях се из града тази сутрин и разбрах, че се предполага да те освободят около времето за вечеря. Как планираш да действаш, когато не те намерят? Да се върнеш у семейство Коул? Да живееш в гората?

Замислих се върху това, докато изядох още няколко лъжици:

— Не знам. Не мисля, че мога да направя което и да е от тези неща. Снощи всъщност нямах кой знае какъв план. Просто внезапно вече нямаше начин да мога да остана там. Не можех да напиша изявлението или да се изповядам в църква, не и заради един проклет чифт ръкавици.

— Чух те да споменаваш ръкавици снощи и предположих, че имаш халюцинации.

— Казах им, че съм взела ръкавиците от мястото за складиране, затова ме заклеймиха като крадла, лъжкиня и суетна жена.

— Сериозно? — Изглеждаше… впечатлен. — А пък аз си мислех, че е било само защото се обади на срещата.

— И това също, макар че технически Гидиън ме оневини за него. — Протегнах умолително празната си купичка. Яго поклати глава, но вместо нея ми даде чаша вода. След като отпих, продължих: — Ръкавиците бяха само повод. Ако не бяха те, Дайна щеше да намери някакъв друг повод да ме затвори под ключ. Това е дълга история.

— Сигурен съм, че е такава. Какво ще кажеш да направим едно кратко пътуване и да ми разкажеш?

Свалих чашата:

— Кратко пътуване докъде?

— О, тук-там. Познанията ти по лорандийски простират ли се отвъд обидите?

— Да… защо?

— Защото си мислех да посетя някои от лорандийците. И икорите.

— Орла? — попитах с надежда. — Приятелят ти ще продаде ли мястото си?

— Няма. Съжалявам. Безпокои се, че ако изчака още дълго, никой няма да иска да купува кожа, когато времето е топло.

Поредният удар. Сведох поглед и се заиграх с дръжката на чашата.

— Е. Не беше особено вероятно. Благодаря, че опита.

— Но… ще те отведа на юг.

Вдигайки очи, огледах лицето му за признаци, че това е шега, и не открих такава.

— Какво?

— Ще те отведа. Само теб. Не мога да осигуря място за другите.

— Ти наистина ли… не. Не мога да ги изоставя тук… — Думите замряха на устните ми. Дали щях да ги изоставям? Ако Наследниците удържаха на думата си, приятелките ми щяха все пак в крайна сметка да стигнат до Кейп Триумф. Моето по-ранно заминаване нямаше да повлияе на това. А ако нещо все пак се объркаше и Наследниците не предприемеха пътуването, тогава можех да съобщя на Джаспър. Той със сигурност щеше да предприеме действия, за да върне всички. Но ми се струваше толкова нечестно да ги оставя на това място, докато аз си тръгвах свободно.

Яго, който наблюдаваше размишленията ми, каза:

— Икорите ще тръгнат чак след две седмици, но съм сигурен, че Орла ще ти позволи да останеш при нея, докато това стане. Не можеш да се върнеш в Констанси. При сегашното положение тук направо ще настъпи адът на Озиел, когато днес открият, че те няма. Донякъде ми се ще да го видя — но ако искаш да ме придружиш, трябва да тръгнем сега. Не знам дали ще се досетят, че сме заедно, но бих предпочел няколко часа преднина.

Тук направо ще настъпи адът на Озиел. Какво ли наказание щяха да наложат Наследниците за бягство от затворничество? Не исках да разбирам, а единственият начин да го избегна, беше, като вляза с взлом обратно в килията си — за което не можеше да става и дума. Така че можех или в крайна сметка да се превърна в бегълка, живееща в гората, или да избягам с Яго. Едното звучеше толкова абсурдно, колкото и другото.

— Защо искаш да отидеш при лорандийците? — попитах.

— Имат пункт, с който съм търгувал преди, точно отвъд далечната граница на Грашонд. Нещо като ничия земя, за която нито икорите, нито баланкуанците предявяват претенции.

— Ще се опиташ да разбереш дали онези икори, които видях, не са били всъщност лорандийци, нали?