Смарагдово море

— О, така ли? Откъде да знаем, че всъщност не носиш муниции на твоите приятели икори?

— Не търгувам с оръжия, знаеш това.

— Готов си да търгуваш с всичко, което носи печалба. Нещо против да проверим товарния ти отсек?

— Моля, заповядай.

Затворих очи и задържах дъха си. Над мен се разнесе звук от тупване, когато някой скочи в шейната. Дъските, от които беше сковано дъното на товарния отсек, бяха на по-малко от един инч от лицето ми. Провиснаха съвсем леко под тежестта на ботушите на постовия, но нямаше накъде да помръдна. Бях затворена в този дървен капан така сигурно, все едно бях в собствения си гроб, само дето в един ковчег вероятно имаше повече място. Сандъци и торби бяха разместени и отворени, съдържанието им — претършувано. Най-после мъжът пусна Яго да си върви. Щом всичко беше опаковано отново, шейната продължи по пътя си, бавно набирайки скорост. Винаги бях имала чувството, че летя, когато седях горе. Тук, в този тайник под товарния отсек, остро усещах всяко друсване и тръсване по пътя.

След мъчителен отрязък от време — който вероятно съвсем не беше толкова дълъг, колкото ми се стори — шейната забави ход и отново спря. Товарът отново беше разместен, а после дъската над мен се вдигна. Надолу към мен грейнаха лицето на Яго и слънчево синьо небе.

— Прекарвал съм контрабандно много неща там вътре — каза той, като ми помагаше да изляза, — но ти може би си най-ценното.

Опрях ръце на кръста си и извих схванатия си гръб, преди да се покатеря на предната седалка.

— Надявам се тази чест да не ми бъде оказвана отново.

— Оттук нататък би трябвало да е лесно. — Той се настани до мен и хвана поводите. — Поне по-лесно. Но не си сваляй качулката. Не са поставили постове толкова далеч нататък, но може да минем покрай някой и друг пътник. Косата ти се набива на очи и е лесна за запомняне.

Проверих поръбената с кожички качулка и се уверих, че е здраво завързана. Тази нова наметка, която Яго ми беше дал, беше синя — небесносиня, не в строгия тъмносин цвят на роклята, с която бях облечена преди. А онази рокля беше заместена с костюм за езда, много по-подходящ за тези условия. Полата и вталеният му жакет бяха ушити от вълна в цвят на слонова кост, поръбена с розова флорална бродерия. Сравнявайки го с предишното си облекло от Грашонд, имах чувството, че съм облечена в бална рокля. Имах и нови ръкавици в яркия цвят на розова роза.

— Колко неприятности мислиш, че ще си навлечем, ако ни хванат?

— „Ние“ ли? — Яго ме удостои с крива усмивка. — Ами… Ти си бегълката, изплъзнала се от тяхното правосъдие. Мисля, че ще загазиш много повече.

— Е, ти тръгна с мен и вече си под подозрение. Не мисля, че просто ще кимнат и ще ти махнат да си вървиш по пътя.

При тези думи той се умисли и единствените звуци бяха бягащите в тръс коне и лекото свистене от плъзгачите на шейната по снега. Яго беше зарязал звънчетата, тъй като не допринасяха за тихото промъкване.

— Честно казано, вероятно наистина ще ми махнат да си вървя по пътя, стига да не ни открият заедно. Не би имало доказателство, че съм направил нещо нередно — е, този път. Но що се отнася до теб? Не знам. Не си извършила точно закононарушение — с изключение на това, че си избягала от тяхната стая за лишения или както там я наричат. Но преди всичко дали изобщо си била там законно? Нарушаването на обичай налагало ли го е? Предполагам, че биха имали правото да наложат всякакво наказание, каквото поискат, на човек, който им е подчинен, каквато ти технически си по силата на закона на Грашонд. Това обаче е доста незначително предвид факта, че не си човек с низше положение в никоя друга колония и не би била такава в Грашонд, ако беше омъжена или от мъжки пол.

Направих нетърпелив жест:

— Хубаво, добре, това са много приказки без кой знае какъв отговор.

Той се замисли върху това, докато умело и без усилие превеждаше конете покрай един остър завой.

— Е, да го кажа така. Ако някой извън Грашонд с дори най-малки пристрастия разгледа случая ти, не мисля, че поведението ти дори ще се доближава до наказуемо нарушение. Но както видя, понякога там обичаят и мнението носят толкова голяма тежест, колкото и законът. Точно както са смятали, че имат основание да те затворят под ключ първи път, вероятно биха сметнали, че имат двойно основание да направят отново същото — или по-лошо.

— Как би могло да стане по-лошо? По-малко храна?

— Ъъ, да, но си мислех за други неща, освен стаята: позорния стълб. Не толкова прикрити начини за изтезание.

— Е, Дайна възнамеряваше да ми отреже косата — казах.

На лицето на Яго се появи стъписано изражение:

— Какво? Защо?

— Като наказание за суетност — задето взех ръкавиците. Това и… — Спрях смутена, задето задълбавах в лични неща с този мъж, когото всъщност все още не познавах добре.

Той ме стрелна с кос поглед:

— И какво? Не ме дразни. Разкажи ми останалото — защото ми е ясно, че има още. И сигурно си го бива, тъй като се изчервяваш.