Смарагдово море

— Гледай пътя — процедих. — И ако трябва да знаеш… ами, освен желанието просто да ме тормози тя мислеше също и че ако изгубя косата си, това ще ме направи… ъъ, по-малко привлекателна за другите.

— „Другите“, тоест благочестивият преподобен Стюарт? — досети се той веднага.

— Да. — Въздъхнах. — Може да се шегуваш за божественото благоволение, но на мен ми се струва просто като лош късмет, че след като оцелях по море и в сняг, най-голямата заплаха за мен дойде от това, че живея с жена, обсебена от идеята, че мъжът, когото обича, е влюбен в мен.

— Казваш „идея“ така, сякаш намекваш, че всичко е само във въображението й. — Когато не отговорих, Яго продължи упорито: — Нали наистина знаеш, че е влюбен в теб? Или поне много, много, много привързан към теб.

Когато не отговорих, Яго се ухили самодоволно, знаейки, че се е доближил до истината.

— Достатъчно често съм бил близо до него, когато се намира в твое присъствие. И видях лицето му, когато говорих с него в града по-рано днес.

— Кога беше това?

— Докато ти още спеше. Именно така научих подробности за всичко. Подхванах разговор на площада и небрежно споменах как съм чул нещо за това, че си подложена на наказание, а той ми съобщи подробностите. Горкият човек. Доста се измъчва заради това, а беше научил едва след като вече беше твърде късно. Каза, че вината била негова.

— Не беше! — Горкият, състрадателен Гидиън. Какъв ли удар щеше да е за него, когато се окажеше, че съм изчезнала? — Може би, когато се върнеш, можеш да му занесеш анонимна бележка или нещо подобно. Иначе просто ще трябва да обясня, когато…

— Когато какво?

Взрях се в пътя напред, обкръжен от кленове с окапали листа. Ледените пръсти на клоните им се протягаха нагоре към небето, сякаш се опитваха да се задържат за него.

— Щях да кажа, че ще обясня всичко на Гидиън, когато го видя отново. Но предполагам, че няма да го видя отново, не и ако потегля за Кейп Триумф.

— Това смущава ли те? Защото съм доста сигурен, че изпитваш само обикновена привързаност към него.

Не се хванах на това предизвикателно подмятане, въпреки че умирах от любопитство да разбера как Яго си беше направил този извод.

— Гидиън беше мил към мен — по-мил, отколкото бяха повечето хора в Грашонд. Има добро сърце. Твърде добро, за да е там. Вероятно ще приеме тежко изчезването ми — другите ми приятели също.

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, наистина ще им предам анонимна бележка, когато се върна.

Това действително ме накара да се почувствам по-добре, макар че породи у мен нова тревога:

— Самият ти наистина ли искаш да се върнеш там? Ами ако те свържат с изчезването ми? — Настоящият план беше да отидем до лорандийския търговски пункт, а после Яго щеше да ме остави при Орла, докато той вземе останалия си товар, за да го прекара надолу по реката.

— Биха могли, но освен ако не те открият наистина с мен, няма доказателства. Арно няма да каже нищо. Всъщност се преструва, че изобщо не разбира осфридиански, когато е в близост до Наследниците.

— Откога работи за теб?

— Само малко повече от година. Той е отличен пазач, готвач и компаньон.

— Готвач ли?

— Ммм-хмм. А близнакът му е още по-добър.

— Ти… „близнак“ ли каза?

— Да. Брат близнак. Не би могла да ги различиш. Освен ако не опиташ готвенето им. Не е особено изненадващо, че Арно не получава кой знае какъв шанс да демонстрира отличните си кулинарни умения по тези места. Е, Тамзин, опитвам се да внимавам в пътя, но наистина мисля, че отново ми се усмихваш.

— Усмихвам се постоянно.

— Не на мен много често, не и по начин, по който изглежда, че ме одобряваш или ме харесваш. В най-добрия случай получавам усмивка, която казва нещо от рода на: „О, Яго, защо се примирявам с теб и чудатостите ти?“ Всъщност през повечето време бих казал, че получавам онази мрачна усмивка на солидарност, която казва нещо от рода на: „Съдбата за пореден път ни смачка под ботуша си, но ние продължаваме нататък, носейки веригите на обвързването си възможно най-добре“.

Засмях се открито на това:

— Сигурна съм, че никога не съм се усмихвала по такъв начин! Дори не мисля, че е възможно.

— Ще се изненадаш. Обърни внимание следващия път, когато си близо до огледало. Точно сега имам отзад едно, което смятах да се опитам да продам на икорите, но знаеш, че ще ти дам по-добра цена, ако го искаш.

— Радвам се да чуя това. Облекчение е да знам, че не си спрял да се опитваш да ми пробуташ стоките си — подметнах закачливо.

— Аа-ха! Знаех си. Знаех си, че тайно ти харесва да бъдеш държана в течение относно невероятни сделки за невероятни продукти. Просто си играеш с мен.

— Яго, ако си играех с теб, никога нямаше да го разбереш.

Той поклати глава, едва сдържайки смеха си:

— Тамзин, Тамзин. Знаех си, че ще си добра компания, но не знаех, че ще си чак толкова добра.