Смятай се за мъртъв

— Няма никаква надежда. Увреждането на мозъка е огромно.

— Искам да я видя.

— Разбира се. На системи е. Елате с мен.

Той поведе Гранди по дълъг коридор към една стая, в която зад две бюра седяха сестри и наблюдаваха контролни табла.

В средата на стаята имаше легло. Джина лежеше на него, завита с чаршаф. От нея към системата, която я поддържаше жива, излизаха жици и маркучета.

— Свободни сте, сестри — каза им Ванс. — Ще ви извикам, когато имам нужда от вас.

Без да им обръща внимание, Гранди отиде до леглото и погледна дъщеря си. За първи път, откакто беше загубил жена си, почувства непоносима мъка, но успя да се овладее. Стоеше неподвижен и гледаше последната му и единствена връзка със семейния живот.

Наблюдаваше бавно надигащите се и спадащи гърди на Джина, скрити под чаршафа. Гледаше безизразното й като маска лице и полуотворените й безжизнени очи.

— И може да остане в това състояние години? — попита, давайки си сметка, че сега само той и Ванс са в стаята, а сестрите са излезли.

— Да.

— Съвсем сигурен ли сте?

— Да. Няма надежда за нея. — Ванс заобиколи леглото и посочи червения контакт. — Оттук се свързва с апарата. Сега трябва да ви оставя. Имам и други пациенти. — Погледна замислено Гранди. — Ако тя беше моя дъщеря, щях да издърпам шнура и да я оставя да умре спокойно.

Гранди прокара ръка по потното си лице.

— Това ли е единственото, което трябва да направя?

— Ако остане включено, тя ще продължи да диша. Ако шнурът бъде издърпан, тя безболезнено ще се пренесе в смъртта. Ще се погрижа да не ви пречат. Решението е ваше.

Той излезе от стаята и затвори вратата след себе си.

Гранди придърпа един стол и седна до леглото. Гледа я замислено дълго време, виждаше как се повдигат и спускат гърдите й, после изведнъж осъзна безнадеждността на цялото положение.

— Поне, миличка — каза той, — си убила копелето, което ти е дало наркотика. Сега смятам да убия копелето, което те пусна на свобода, моя бедна, луда, малка дъщеричке. Ще го боли, миличка, бъди сигурна. — Стана, наведе се и я целуна по бузата, после мина покрай леглото и издърпа шнура от червения контакт.

Стоеше пред леглото, очите му гледаха как гърдите й се повдигат и спускат, после, след известно време, когато чаршафът стана неподвижен, той сложи ръка върху лицето на Джина и излезе от стаята.

Когато минаваше през фоайето, където беше рецепцията, сестрата каза:

— Извинете, мистър Гранди, има съобщение за вас.

Гранди спря.

— Мистър Фрост ви съобщава, че ще бъде във вила „Орхидея“, ако ви е нужен.

Гранди я погледна втренчено, наклони глава и излезе навън в горещата влажна нощ.

Когато отваряше вратата на ролса, от тъмнината някакъв глас каза:

— Името ми е Лу Силк. Работя за мистър Радниц.

Когато се върна в къщичката си във вила „Орхидея“, Фрост бе обзет от едно неистово желание: да се махне час по-скоро от Перъдайс Сити. Всичко се беше обърнало наопаки. Мечтата му да притежава пет милиона долара се беше изпарила яко дим. Инстинктивно усещаше, че Джина никога вече нямаше да бъде нормална, и мисълта, че той беше виновен, задето я бе освободил, му причиняваше болка.

Крачеше из стаята и удряше юмруците си един в друг. Откъде би могъл да знае, че е луда? Откъде би могъл да предположи, че Амандо е психиатър?

Каква дяволска каша!

Сега трябваше да се погрижи за себе си. Отпусна се в едно кресло. Извади портфейла си и провери с колко пари разполага. Невъзможно беше да живееш без пари, да минеш някак си без тях! Все още имаше четирите хиляди долара, които беше взел срещу пръстена на Джина плюс още една хилядарка. Е. добре, имаше пет хиляди долара. Къде да отиде? Не разполагаше с транспорт. Беше твърде рисковано да вземе ламборджинито. Гранди можеше да го обвини в кражба.

Погледна часовника си. Беше 23.15.

И утре е ден, каза си той. Стана, свали сакото и вратовръзката, отиде до леглото и се отпусна върху него.

Утре, рече си той, щеше да наеме кола и да се махне. Това щеше да бъде краят на този глупав кошмар. Щеше да се махне, но къде? Все още се чудеше, все още се опитваше да състави план за бъдещия си живот, когато заспа.

Събуди се след четири часа от упорито тропане по вратата на къщичката. Мигновено застана нащрек. Ръката му потърси опипом пистолета, докато спускаше крака на пода. С пистолет в ръка той отиде до вратата.

— Кой е?

— Рос. Съжалявам, че те събудих, Майк, но трябва да поговорим.

Като държеше пистолета, Фрост махна резето и отстъпи назад.

— Влизай.

Ъмни влезе. На лицето му беше изписана чаровната му широка усмивка.

Фрост ритна вратата и пусна резето. Погледна часовника си.

— За Бога! Знаеш ли колко е часът?

Ъмни отиде до едно от креслата и се отпусна в него.

— Не бих ти отказал питие.

Фрост пъхна пистолета в страничния джоб на панталона си.

— Какво искаш?

— Това е добър въпрос — отвърна Ъмни. — Имаш ли скоч?

— Говори! — каза Фрост. — Какво става?

— Харесваш ми, Майк — отвърна Ъмни усмихнато. — Мой тип си. В момента, в който те видях, си казах…

— Стига си се занасял! — излая Фрост. — Харесваш ме толкова, колкото и аз тебе! За какво си дошъл?

Ъмни направи гримаса.