Смятай се за мъртъв

Фрост имаше вроден инстинкт за оцеляване. Когато вратата се затвори зад Ъмни, той се измъкна от стола си, натисна ключа за осветлението и стаята потъна в мрак. После легна на пода.

Частица от секундата по-късно прозорецът се разби и той чу как един куршум се заби в облегалката на стола.

Лежеше неподвижно.

Предупредителен изстрел? Начало на война на нервите или това бе истински опит да го убият?

Изчака, докато не чу как една кола потегля и се отдалечава. Чу я да спира и после отново да тръгва.

Може би Ъмни беше качил Силк. Може би беше блъф и Силк беше все още навън в мрака.

Фрост остана на пода, умът му работеше трескаво. Силк му беше доказал, че е по-добър стрелец, но все още трябваше да докаже, че нервите му са по-здрави от тези на Фрост.

По време на виетнамската война Фрост се беше научил, че не трябва да седи и да чака да го застрелят. Човек трябваше да вземе инициативата в свои ръце. Отиваш в джунглата, скриваш се и чакаш за някакво движение, прошумоляване на листа, минаваща сянка, сподавена кашлица, тогава натискаш спусъка и след това — един добър стрелец по-малко.

Фрост усети как по тялото му преминава вълна на въодушевление. Тази заплаха, че ще го убият, му подейства като инжекция адреналин във вените.

— О’кей, едноок боклук такъв, нека видим кой е по-добрият — изрече той полугласно.

Изправи се тихо и излезе от къщата през задния вход. Буреносни облаци закриваха луната и беше тъмно. Дори Силк все още да беше зад разцъфналите храсти и дървета, Фрост беше сигурен, че нямаше да го види.

Като се придържаше към най-тъмните сенки, той затича тихо към стаята на охраната. Чу как кучетата ръмжаха, лаеха и подскачаха зад обградения с бодлива тел двор. Никой не ги беше нахранил. Изглеждаха освирепели.

Когато стигна в стаята, Фрост затвори и заключи вратата, после включи осветлението. Взе от стойката за оръжията една автоматична пушка, провери магазина й и я сложи на бюрото.

После вдигна телефона и се обади на пазача при входа на вилата.

— Двамата ми приятели излязоха ли? — попита той, когато пазачът отговори.

— Да. Току-що ги проверих. Какво става? — Пазачът изглеждаше обезпокоен. — Добре ли направих, като ги пуснах?

— Няма проблеми. Тръгвам си. Мис Гранди умря.

Отивай си вкъщи.

— Умряла?! Господи, Боже мой!

— Затварям имението. Ела утре в осем сутринта. Марвин ще застъпи на смяна.

— Добре, щом казвате…

Фрост затвори, грабна пушката и се върна в къщичката си. Бързо си събра багажа, взе куфара и тръгна към мястото, където беше паркирал ламборджинито. Никак не му се искаше да взема колата, но трябваше да се измъкне от тук бързо. Спомни си какво го бяха учили в армията:

Винаги поемай инициативата. Винаги действай пръв.

В къщичката на пазача светеше, но бариерата беше вдигната. Натисна клаксона, когато пазачът се появи на прага и му извика нещо, но Фрост не спря.

Часовникът на таблото показваше 3.15. Подкара бързо към летището. Чиновник със заспал вид зад бюрото на „Херц“ му даде под наем „Мерцедес 200“. Закара колата до мястото, където беше паркирал ламборджинито и премести куфара и пушката в багажника на мерцедеса, после подкара към магистралата. Спря пред Туин Оукс мотел, регистрира се и се затвори в малко, снабдено с климатична инсталация, бунгало. Съблече се, взе душ и се отпусна на леглото.

Утре, каза си той, щеше да започне частната му война: не война, ръководена от генерали, които нехаят колко души ще умрат, стига битката да бъде спечелена. Това щеше да бъде неговата частна война срещу трима мъже, които я бяха обявили и той нямаше намерение да умира.

* * *

Часът беше 2.50.

„Асо Пика“ тънеше в мрак, с изключение на една светлинка, която се виждаше в стаята над плувния басейн. Клиентите се бяха прибрали вкъщи. Марша се беше върнала в Спениш Бей хотел. Персоналът си беше отишъл.

Митч Гоубъл седеше до масата, в една чиния пред нето имаше протекъл хамбургер. Очите му натежаваха. Би искал да поспи, но му се щеше да разбере как беше минал предварително подготвеният разговор на Ъмни с Фрост. Тримата бяха обсъдили какъв ще бъде най-добрият начин да уплашат Фрост и идеята за дългото преследване беше на Гоубъл.

Докато отрязваше едно парче от хамбургера, чу да пристига кола, после чу стъпки и вратата се отвори.

Усети как го обзема безпокойство, когато видя пребледнялото уплашено лице на Ъмни.

— Не стана ли? — попита той, усещайки какъв щеше да бъде отговорът.

Ъмни седна.

— Копелето ми се изсмя!

Гоубъл притвори очи.

— Не го ли разказа, както трябва, Рос? За другия човек, за…

— Да го разкажа, както трябва! — извика Ъмни. — Разказах му всичко, но той се изсмя!

Гоубъл блъсна чинията настрана. От вида на хамбургера изведнъж му се догади.

— Лу се съгласи, че това е начинът…