Сънят на сукубата

Това предизвика истинска усмивка на лицето ми.

— Да. Така е. Те са посланици на морските богове. Носят късмет и прочее. — Сетих се за нещо. — Видяхме подобни пръстени при Ерик преди ден-два, но този е различен. Къде го намери? Да не би да е имал и други? Или го купи от друго място?

Очите му се присвиха развеселено.

— От теб усвоих умението да убеждавам. Свързах се с майстора и поръчах пръстена.

Мили боже! Сет беше поръчал пръстен (платинен пръстен) точно преди Коледа. И го беше получил за няколко дни. Цената сигурно беше стигнала до небето. Присвиването в стомаха ми стана все по-осезаемо. Той забеляза мълчанието ми и усмивката му помръкна.

— Сигурна ли си, че ти харесва?

— Да, да… Разбира се. Аз само… Съжалявам, не знам какво да кажа. Страхотен е. — Плъзнах го на десния си безименен пръст. Беше ми по мярка. Колебливо срещнах погледа му. — Пръстенът е… хм, приятелски жест, нали?

— Да, не се тревожи. Когато ти предложа брак, ще разбереш. Най-малкото ще имам проблеми с дишането. — Лукава усмивка (изненадващо сексапилна) се появи на устните му. — И пръстенът ще е с рубин.

— С рубин? Не с диамант? Да не е малко скъпичко за писателската ти заплата?

Той изпръхтя пренебрежително при думите ми.

— Не, просто диамантите са прекалено стандартни, това е. Ако се оженя, то това ще е заради някакво необичайно събитие. А и ти носиш много червено. Знам колко е важно аксесоарите да са в тон с дрехите.

Изсумтях и му позволих да ме дръпне в леглото. Той заспа бързо, както винаги, а аз лежах и опипвах пръстена. Металът се беше затоплил от кожата ми, можех да проследя делфина и сапфирите с пръст. Породените от пръстена неприятни спомени не изчезнаха, но някак в прегръдката му не бяха чак толкова болезнени.

Когато най-накрая заспах, започнах незабавно да сънувам онзи сън.

Отново бях в кухнята, заобиколена от същите живи образи, миризми и звуци, както преди. Ръце във водата. Аромат на портокалов сапун. „Суийт хоум Алабама“.

Беше съвсем същият сън, миех чинии на ръка и си тананиках заедно с музиката. Другото ми Аз погледна назад към другата стая. Миналия път сънят прекъсна тук. Сега продължи.

Малко момиче стоеше в дневната, беше на около две години. Седеше на одеяло на пода, заобиколено от плюшени животни и други играчки. Взе един жираф в ръце. Той издрънка, когато го разклати. Сякаш усетила погледа на другото ми Аз, момичето ме погледна.

Имаше пълни бузки, все още не загубили бебешката си пухкавина. Светлокафяви къдрици покриваха главата й, а лешниковите й очи бяха големи и обградени с тъмни мигли. Беше очарователна. Зад нея на дивана Обри лежеше, свита на топка. Друга котка, на оранжеви и кафяви петна, се беше излегнала наблизо. Досега не я бях виждала.

Очарователна усмивка се разля върху лицето на момиченцето и на бузите й се появиха тръпчинки. Мощна вълна на любов и радост заляха другото ми Аз и истинското ми Аз ги усети, докато наблюдаваше. Тогава разбрах (не мога да обясня как, но бях абсолютно сигурна), че момичето е моя дъщеря.

Събудих се.

Също като миналия път, утрото беше дошло, без да усетя. Слънчева светлина влизаше през прозорците, а до мен Сет все още спеше. И пак като миналия път, нямах енергия. Бях пресушена.

Болката от липсата на енергия обаче беше нищо в сравнение с болката, която усетих при откъсването ми от съня, при изчезването на силните чувства, които другото ми Аз изпитваше към малкото момиченце. Дъщеря й. Моята

дъщеря.

Не, това е невъзможно, смъмрих се. Сукубите не можеха да имат деца. Бях затворила тази врата, когато продадох душата си.

Но всичко беше толкова истинско. Толкова силно. Не можех да имам деца, но в съня ми тя беше моя. Нямаше никакво съмнение. Майчиното ми сърце се късаше, че тя не е тук сега.

Още веднъж си казах, че това е глупаво. Сънищата не са истински. Нали затова са… сънища? А и имах по-сериозни проблеми. Като липсващата ми енергия.

До мен Сет се обърна, несъзнателно придърпа одеялото и ме отви. Дръпнах завивките обратно и той се извърна към мен, отваряйки свъсено очи.

— Здрасти — каза той. — Какво става?

— Открадна ми одеялото.

— Не, ти ми открадна одеялото.

— Аз съм злодеят, забрави ли?

Закачахме се още известно време и продължихме да воюваме за завивката. Усмихвах се, не исках да му обяснявам проблемите си. Накрая се измъкнах от леглото, макар част от мен да искаше да остане тук до края на деня. Да сънувам. Сет обаче трябваше да пише, а аз бях втора смяна на работа.

Когато се прибрах, Винсент беше станал и приготвяше закуска заедно с Ясмин. Поздравиха ме бурно и се разсмяха на нещо, което си бяха казали, преди да вляза.

— Искаш ли яйца? — попита ме той и хвана маслото, което Ясмин му подхвърли. Явно бяха пазарували, тъй като досега нямах масло в кухнята. Всъщност нямах никаква храна.

— Не, благодаря — казах и седнах на един висок стол. — Вече ядох.

— Ще изпуснеш — каза Ясмин. — Винсент прави толкова декадентски яйца, че се е запътил направо към Ада.

Винсент постави един тиган на котлона, завъртя копчето и изчака да чуе щракването, когато газта се запали.