Сънят на сукубата

Той обви с ръка раменете ми и ме погледна едновременно и нежно, и ядосано. Облегнах се на него и той прокара устни по врата ми. Невинното докосване накара кръвта ми да закипи.

— Господи, красива си. Иска ми се да не се дължеше на друг мъж.

— Да — отвърнах. — И на мен.

— Извинявай, че избухнах така.

— Наричаш това избухване? Това не беше нищо.

— И съжалявам, че те зарязах. Не постъпих правилно.

Сет се беше придвижил нагоре по врата ми и сега захапа ухото ми. Затворих очи и отпуснах назад глава.

— Няма проблем — уверих го. — Наистина.

— Ужасно бързо прощаваш.

— Какво да ти кажа? Коледа е любов и доброта, нали?

Той се засмя и прокара пръсти през косата ми.

— За някой толкова лош като теб, ти си изключително добра.

— Е — казах и се притиснах към него, — не съм чак толкова добра. В момента си мисля много лоши работи.

— Да. Аз също. Ако ни съдеха по мислите ни, щях да съм се запътил право към Ада.

— Не е вярно. Хю твърди, че душата ти е като супернова. Отиваш право към райските двери.

Жарка любов и желание ни обгърнаха и изместиха студеното напрежение. Докато се гушкахме и си говорехме на неангажиращи теми, не можех да спра да си мисля мрачно колко често се повтаряше този сценарий. Кавга. Цупене. Извинение. Гушкане. Каквито и представи да съм имала за стабилните връзки през цяло едно хилядолетие, това определено не се вписваше никъде.

След известно време преминахме от гушкане към по-подходящи за възрастни занимания. Или поне аз. Понякога и Сет задоволяваше страстта си, но винаги се чувстваше неловко. Самата аз обожавах да го гледам как свършва. Винаги изпитваше такова блаженство, че да го видя да губи самоконтрол по време на оргазъм, ми действаше по-силно от моята собствена кулминация.

Той очевидно изпитваше същото към мен и тази вечер му стигаше да гледа как се докосвам. Тъй като не успях да свърша с Джуд, бях повече от доволна да поема нещата в свои ръце. Когато приключих, отпусната и доволна, той легна на дивана до мен и преплете пръсти с моите.

— Това никога няма да ми омръзне — въздъхна той.

— Трябва и ти да свършиш.

— Така ми е добре.

— Сигурен ли си?

Той се усмихна.

— Самоконтрол, Тетида. Самоконтрол. Освен това имам добро въображение. Понякога ми е достатъчно да си представям, че аз правя тези неща с теб.

Потръпнах. Изведнъж си представих Сет, усетих тялото му в мен, докато свършвам, как мускулите ми се свиват около него, как викам името му и забивам нокти в гърба му.

— Исусе — казах нежно и затворих очи.

— Да.

Изведнъж осъзнахме, че е ужасно късно и започнахме да се приготвяме за лягане. Когато си измих зъбите и излязох от банята, го видях да ме чака в спалнята с малка кутийка в ръка. Подаде ми кутийката.

— Нали ти казах, че съм ти приготвил подарък за Коледа?

Започнах да въртя кутийката в ръце, прокарвайки пръсти по ръбовете й. Беше обвита със златиста хартия и имаше червена панделка. Като гледах нескопосано завитата опаковка и неизравнените краища на панделката, бях готова да се обзаложа, че сам е опаковал подаръка. Усмихнах се леко.

— Още е много рано. Подаръци преди Коледа? Това не е редно. Не съм чак толкова лоша.

Той седна на леглото и се облегна на таблата, очевидно крайно доволен от себе си.

— Но аз съм. Май душата ми вече не е съвсем чиста. Отвори го.

Аз също седнах и колебливо разкъсах хартията. Бях абсолютно сигурна, че вътре има бижу. Въпросът обаче беше: какво бижу? Понякога и Сет имаше романтични изблици, но не беше толкова луд, че да ми предложи брак. Поне аз така си мислех.

Надявах се да е лента за китка за игра на тенис, но намерих пръстен. Той обаче не беше годежен, не и според днешните разбирания. Беше една от съвременните интерпретации на византийските пръстени. Само че този не беше като пръстените на Ерик, а малко по-различен. На първо място беше платинен, блестеше меко и сребристо на слабата светлина. На гладкия диск отгоре имаше гравиран делфин, украсен с няколко малки инкрустирани сапфира.

Втренчих се в него, не знаейки какво да кажа.

— Харесва ли ти? — попита Сет и в гласа му се прокрадна нервна нотка.

— Аз… да. Да, харесва ми. Много. — Думите ми прозвучаха неубедително.

— Изглеждаше много тъжна, че си изгубила онзи пръстен. Помислих си, че този може да е подходящ заместител.

Звучеше много въодушевено и развълнувано и не посмях да му кажа, че не само не съм изгубила пръстена, а и че съм го скрила в гардероба да не го виждам повече. Вярно, този беше различен, но приликата беше прекалено голяма и изкара на повърхността всички тъмни емоции, които се бях опитала да заровя, всички спомени от един слънчев ден преди много време — тогава съпругът ми (онзи, когото накрая предадох) плъзна пръстена на пръста ми по време на нашата сватба.

— Красив е — казах след дълго мълчание. Трябваше да му благодаря, все пак беше мил жест. Сет не знаеше какво се беше случило, както и не подозираше за болката, която беше свързана с пръстена. — Защо делфин?

— Ами… защото е симпатично и модерно, но и… гръцките букви не значат почти нищо за мен. Някъде обаче четох, че делфините са били важни символи в старите религии на Кипър, така че…