Сънят на сукубата

— Духове на сънищата?

Данте се замисли.

— Те са повече от духове. Те са децата на Никта и Ереб.

Потръпнах. И за тях бях чувала. Никта и Ереб. Нощ и Тъмнина. Първичните елементи на хаоса. Бяха силни и опасни. Светът беше роден от хаоса, вярно, но и науката се беше съгласила, че вселената винаги щеше да се опитва да се върне към хаоса. Никта и Ереб сееха разрушение — дори ги бяха заключили, за да не унищожат света. От възможността децата им да изсмукват живота ми, отново ми стана лошо.

Данте все още обмисляше тази теория.

— Да, те са най-вероятни. Но не отговарят сто процента на профила.

— Изобщо не отговарят — призна Ерик. — Досега не бях чувал нещо да нападне сукуба.

— Какво по-точно правят онероите? — попитах аз.

Двамата мъже се спогледаха — всеки искаше другия да обясни. Накрая Ерик се престраши.

— Посещават смъртните в сънищата им и се хранят от емоциите, които сънищата събуждат у тях. Жертвите на онерой се събуждат слаби и без енергия. — Още ирония. Според легендите сукубите посещаваха мъжете, докато спят, и отнемаха живота им.

— Точно това се случва с мен — заявих аз. — Защо да не са те?

— Може да са те — съгласи се Данте, — но както казахме, детайлите не пасват. Онероите могат да контролират и да оформят сънищата ти. Но сънищата, които предизвикват, обикновено са кошмари. Страхът и другите тъмни чувства са по-силни и предоставят повече храна на един онерой. Твоите сънища са кратки и… глупави.

— Глупави?

— Ами не знам, не са кошмари. Интересни са ти. Карат те да изпитваш положителни емоции. Сънуваш неща, които те интересуват, предполагам, но обикновено не това са нещата, които привличат онерой.

— И — продължи Ерик — факт е, че ти не си най-доброто, на което могат да попаднат. Ти не си им достатъчна. Ти си проводник, връзка между смъртния свят и тяхната енергия. Ако онерой крадат от теб, трябва да изчакат първо да събереш сила от някого другиго. Много по-лесно е да отнемат енергията на смъртен.

Изведнъж осъзнах, че забравям нещо.

— Стана и още нещо странно… освен загубата на енергия — обясних им как се събудих с чувството, че съм мокра и ми е студено.

— Това е много странно — каза Данте, — но не съм сигурен, че има връзка.

— Само че по-късно същия ден прочетох статия за един мъж, който полудял и се опитал да преплува Саунд. Мислел, че така ще помогне на семейството си. Така и станало, защото се удавил и изплатили застраховката му. Когато прочетох статията, отново изпитах чувството, че съм мокра и ми е студено. Почувствах същото, което той трябва да е чувствал. Сякаш и аз се давех.

— Съчувствала си му — каза Данте. — Прочела си статията и си се поставила на неговото място.

— Не — намръщих се аз и се опитах да извикам същото чувство. — Аз… го усетих. Знаех, че той се е чувствал така. Онзи мъж. По същия начин разбрах, че момичето е моя дъщеря. Усещах го с мозъка на костите си.

Данте изглеждаше отегчен.

— Нямаше да е зле да ни го кажеш по-рано.

— Забравих. Досега не мислех, че има връзка.

— А някога случвало ли ти се е нещо подобно? Да знаеш нещо, без да си го видяла?

— Мисля, че не.

Ерик погледна Данте.

— Ясновидство?

— Не знам. Едва ли. Има прекалено много несъответствия. Нещо не се връзва. — Данте върна погледа си върху мен. — Говори ли с твоите хора?

Поклатих глава.

— Джером го няма. Споменах му съня, преди да замине, но нищо не го притесни.

— Ами не знам какво да ти кажа — отвърна Данте.

— Нито пък аз — каза нежно Ерик. — Но ще се опитам да измисля нещо.

— Благодаря — отговорих му аз. — Оценявам жеста.

Изправихме се и временното примирие между Ерик и Данте се изпари. Ерик отново се навъси. Данте отново се подхилваше самодоволно и снизходително.

— Госпожице Кинкейд — започна Ерик сковано, — знаете, че изпитвам към вас само най-искрено уважение и за мен ще е удоволствие да ви помогна с каквото мога. Осъзнавам също и че господин Мориарти може да ви помогне. Бих предпочел обаче…

— … да не ме води тук повече — довърши Данте. Той отдаде чест. — Дадено, старче. Ще се видим при колата, сукубо — той се обърна и излезе от магазина.

Настроението на Ерик не се подобри, след като Данте излезе. Можех да усетя извиращия от него гняв. Ерик беше казал, че Данте е покварен, но и аз бях такава. Ерик никога не беше имал такова отношение към мен. Нещо изпусках.

— Съжалявам — казах аз на Ерик. — Не знаех, че толкова ще те притесня.

— Нямаше откъде да знаете — отвърна той уморено. — Все пак аз ви насочих към него.

— Няма да го водя повече — обещах аз.

Благодарих му и тръгнах към Данте. Той се беше облегнал на колата ми, от мазната му усмивка личеше какво си мисли.

— Защо Ерик те мрази толкова? — попитах.

Данте погледна към мен.

— Защото съм лош мъж, който прави лоши неща.

— Има и нещо друго — казах аз. — А и не ми изглеждаш толкова лош. Най-голямото ти прегрешение е, че мамиш клиенти и не даваш полезна информация. Въпреки че… е, всъщност сега ми беше доста полезен. Както казах обаче, според мен не си толкова лош, колкото намеква репутацията ти.

— Откъде знаеш?

Свих рамене.

— Инстинкт.