Сънят на сукубата

Когато си тръгна, не влязох в сградата, а се обадих на Данте.

— Любимата ти сукуба е — казах, когато вдигна.

Чух го да се прозява.

— Това е спорен въпрос. Какво искаш? Късно е.

— Трябва да говоря с теб. Случи се нещо странно.

— В леглото съм, сукубо. Ако нямаш намерение да ми правиш компания, предпочитам да нямам гости тази вечер.

— Моля те, Данте. Важно е.

Той въздъхна.

— Добре, ела.

— Не знам къде живееш.

— Напротив, знаеш. Идвала си милиард пъти.

— Живееш в магазина?

— Защо да плащам наем за две помещения?

Отидох с колата до магазина. Имаше табела „Затворено“, но отвътре се процеждаше слаба светлина. Данте отвори вратата, когато почуках. Беше с дънки и обикновена тениска, нищо необичайно, но рошавата му коса говореше, че наистина си е бил легнал.

— Извинявай — казах му. — Може би трябваше да изчакам.

— Късно е за извинения. Заповядай.

Той ме поведе през предната част на магазина към малката врата, която обикновено стоеше затворена. От другата страна имаше голяма стая — нещо между дневна, офис, склад и… работилница.

— Ерик беше прав — казах, приближавайки се до високата библиотека. Рафтовете бяха пълни с буркани и бутилки с билки и непознати течности. — Ти си магьосник — заключих. — Или поне се правиш на такъв.

— Ти не ми вярваш? Може би така е най-добре — той ми посочи пуф кресло и обикновен диван. — Избирай, ако не предпочиташ леглото.

Избрах дивана.

— Не че не ти вярвам… но всички други неща, с които се занимаваш, са глупости. Разбира се, Ерик сигурно те мрази заради нещо истинско и на първо място нямаше да ме прати при теб, ако не притежаваше някакви умения.

— Интересна логика. Може би ме мрази, защото съм голям чаровник — той потърка очи и се прозя отново. Когато раздвижи ръка, забелязах бледи дупчици по средата на ръката му. Не ги бях виждала, защото досега винаги беше с дълъг ръкав.

— Може би мрази пороците ти.

Данте проследи погледа ми. Сви рамене, без да се притеснява.

— Не. Ланкастър има много по-основателна причина от едно-две убождания от време на време.

— От опит знам, че няма такова нещо като „от време на време“.

— Ти какво? Да не си дошла да ми четеш лекция, сукубо?

— Не — признах. Нямах нито време, нито интерес да променям Данте. — Тази вечер чух един глас.

— И аз чух един глас. Някой се обади и ме събуди.

— Данте!

Ядосано обясних ситуацията. Остана намек от саркастичната му усмивка, но иначе ми се стори искрено разтревожен.

— Хм. Интересно. Явно нещото е надигнало грозната си глава.

— Какво мислиш, че значи?

— Нямам представа, докато не разберем какво е съществото. Мога само да предположа, че е отчаяно, поради някаква причина. Досега се криеше доста добре, знаехме само за загубата на енергия, разбира се — той светна малко. — Очевидно сега не е тук и не те кара да ми се нахвърлиш.

— Съжалявам.

— Е, добре. Вероятно не съм добър колкото мъж с хиляда и седемстотин долара. Хищникът ти има стандарти.

Потръпнах — идеята, че съм жертва на хищник, не ми се нравеше. Погледнах Данте и трябва да съм изглеждала много жално, защото на лицето му се изписа объркване.

— Данте, трябва да ми помогнеш. Наясно съм, че не знаем много неща… Но… страхувам се от това нещо. Не мога да си позволя да взема жертва, защото се боя, че чудовището ще се върне. Дори не мога да заспя.

Сивите му очи ме преценяваха и за моя изненада, изглежда го бях разчувствала. Това напълно го промени.

— А, сукубо. Днес можеш да спиш. Нямаш енергия, нямаш гости. Съмнявам се, че една целувка би била достатъчна.

— Но в крайна сметка… все някога ще ми трябва енергия… А докато не мога да говоря с Джером…

— Мога да ти направя талисман или нещо такова. Защита, която ще отблъсне нещото.

— Можеш ли? — опитах се да скрия скептицизма си, но не успях. За пореден път лицето му се изкриви.

— Ако не искаш помощ…

— Не! Искам. Съжалявам. Сгреших. Потърсих помощта ти, а после ти се подиграх.

— Е, ти сама каза, че досега с нищо не съм спечелил доверието ти.

— Съгласна съм на всичко — казах честно.

Той се изправи и се протегна. После отиде до рафтовете и започна да разглежда бурканите.

— Сигурна ли си? Това, което ще направя, може да не ти хареса. Колко силно го искаш?

Замислих се за гласа, как чувах нуждата на съществото в главата си.

— Много силно. Стига да не ми направиш огърлица от червата на коза, съм готова на всичко.

Очите му още шареха по лавиците и бурканите. Замисли се за няколко секунди.

— Съжалявам, но ще ми трябва малко време. Щеше да е много по-лесно, ако знаехме с какво си имаме работа. Така ще трябва да ти направя талисман срещу всякакви видове създания и може и да не свърши работа. Трудно се прави широкоспектърен талисман.

— И няма да стане тази вечер?

Той дойде до мен.

— Тази вечер няма да имаш проблеми, забрави ли? Разбира се, можеш да останеш тук. Аз няма да спя и ще се погрижа нищо да не ти се случи.

Не можех да не се усмихна.

— Също като Кайла.

— Като кого?

— Племенницата на гаджето ми… — почти бях забравила за странния ни разговор. — Наговори ми разни странни неща. Не знам обаче дали са детски измишльотини или наистина има умения на медиум.