Сънят на сукубата

— Индустриалната революция е важен период в западната цивилизация. Развитието на производството завинаги променя лицето на нашата култура и социоикономическия статус — тя спря. — Искате ли да играем?

— Една от пионките предачен стан ли е? — попита Мади.

Сет се засмя.

— Всъщност, да.

— Ще играя — каза тя.

Кайла, както беше в ръцете на Сет, изглеждаше готова да заспи на мига. Така сгушена ми напомни на момиченцето от съня и сърцето ми подскочи. Изведнъж играта вече не ме привличаше. Отидох до Сет.

— Виж какво. Ти играй, аз ще ги сложа да спят.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно.

Той ми я подаде и тя обви малките си ръчички около врата ми. Излязох, с близнаците по петите ми, и оставих другите да играят. Мади изглежда се почувства неловко, че я оставях, но вярвах в нея. Понякога да те принудят да общуваш с хората е най-добрият начин да се научиш.

Сложих близнаците по леглата изненадващо лесно, вероятно защото спяха в една стая. Заспиването не беше голям проблем, щом имаш сестра, с която да си шушукаш и да се кикотиш. Наблюдавах ги как мият зъбите и обличат пижамите си и затворих врата с предупреждението, че след малко ще ги проверя.

Все още държах Кайла на хълбока си и я отнесох в стаята, която деляха с Кендъл. Кайла почти никога не говореше и не се изненадах, че ми позволи да промуша розовата й нощница през главата и да я пъхна под завивките. Седнах на ръба на леглото и й подадох плюшения еднорог, който намерих на пода. Тя го обгърна с ръце.

— Мисля, че ще победи маймуната паяк — казах й аз.

Кайла не отговори, само ме гледаше с огромните си сини очи. Те бяха пълни с доверие и сладост — също както на дъщеря ми в съня. Би било прекрасно да правя това всяка вечер. Да завивам някого, да го целувам по челото и да се събуждам с него всяка сутрин.

Изведнъж се уплаших да не се разплача пред четиригодишното дете и понечих да се изправя. За мое огромно учудване, тя протегна ръка и ме докосна.

— Джорджина.

Гласът й беше тихо нежно сопрано. Седнах отново.

— Ммм?

— Не си тръгвай — каза тя.

— О, скъпа. Трябва. А ти трябва да спиш.

— Ще дойдат чудовища.

— Какви чудовища?

— Лошите.

— А. Разбирам. Те под леглото ти ли са? — Бях почти сигурна, че там живееха повечето чудовища. С изключение на онези, с които играех на покер и на които купувах подаръци за Коледа.

Тя поклати глава и посочи към тавана.

— Те живеят там. В космоса.

— Извънземни ли са? — Тя страхуваше да заспи и това не ми харесваше, но бях омагьосана от първия си разговор с нея. Говореше добре, колкото и другите момичета, не че това беше някаква изненада.

— Не. Те са чудовища. Връхлитат от въздуха и влизат в съня на хората.

Сега разбрах защо не искаше да заспива.

— Кошмари ли сънуваш?

— Не. Но чудовищата са там. Усещам ги.

Нещо в думите й и сериозното й изражение изпрати тръпки по гръбнака ми.

— Искаш ли да остана, докато заспиш? Това ще им попречи ли да дойдат?

— Може би — каза тя. Докосна ръката ми отново. — Ти си магия.

Зачудих се дали Кайла не е медиум като Ерик или Данте.

Начинът, по който го каза, намекваше за нещо повече от обикновената вяра на децата в магиите. Каза го почти авторитетно. Може би трябваше да я държа под око, но засега не си заслужаваше да правя каквото и да е. Определено нямаше да започвам да я разпитвам за аурите.

— Добре — казах аз. — Ще остана.

Легнах до нея и тя се загледа в мен мълчаливо. Започнах да тананикам стара песен, която я накара да се усмихне и да затвори очи. Когато спрях, ги отвори отново.

— Какви са думите?

— Ъъ… — труден въпрос. Научих песента като смъртна, беше написана на древнокипърски диалект, който вече никой не говореше. Съпругът ми ми я пееше. Знаейки, че не мога да преведа нито римите, нито значението на думите на момента, аз просто я изпях на оригиналния език. Сричките, толкова познати, но и толкова странни, идваха трудно на устните ми.

Когато приключих Кайла не каза нищо и не помръдна. Изчаках няколко минути и бавно станах от леглото. Тя продължи да спи. Сет се усмихна, когато слязох при тях и ми направи място до него на пода.

— Лудитите12 изгарят завода ти. Плати петстотин долара. — Бранди се намръщи на картата си „Шанс“. — Гадост.

— По-малко е от сумата, която аз трябваше да платя преди два хода. Нали Фабричното законодателство ми забрани да използвам детски труд? — изтъкна Мади. Както се надявах, тя вече беше съвсем спокойна.

Кендъл хвърли зара и премести миниатюрната калаена книга „Оливър Туист“ с три квадратчета.

— Иска ми се да започна работа, за да събера капитализъм за инвестиции.

— Капитал — поправихме я всички в един глас.

Кендъл погледна към мен.

— Бих могла да работя в книжарницата при теб. Под масата.

— Искаш да подреждаш книги под масата? — попита Бранди.

Кендъл не й обърна внимание.

— Не търсите ли помощник?

Разроших косата й.

— За съжаление нямаш достатъчно години.

Мади премести предачния си стан.

— Да. Не научи ли нищо от играта? Ще ни затворят. Джорджина няма нужда от подобни проверки.

— Как е работата на управител? — попита Бранди. — По-трудна ли е?

— По-скоро е различна.

Кендъл светна.

— Може ли да поема старата ти работа?