Сънят на сукубата

Не знаех дали е прав. Кратките моменти на радост заслужаваха ли си болката, която можеше да последва? Не бях ли затова със Сет, макар и да знаех, че все някога ще да умре? Може би Сет беше прав за поемането на рискове. Животът беше кратък. Може би човек трябваше да граби каквото може. Всичко беше толкова объркващо. И изведнъж ми се прииска да говоря със Сет за всичко — за това как трябва да живеем живота си и да поемаме рискове, какво ни привлича един към друг и защо си заслужава да се борим за връзката ни. Не исках да повторя грешките на Ясмин и Винсент. Със Сет трябваше да седнем и непредубедено да решим как да продължим.

— Какво ще правиш сега? — попитах Винсент. Моментът не беше удачен да обсъждам философията на една връзка с него.

Той посочи неопределено зад себе си.

— Ще напусна града. Макар и да се крия, те продължават да ме търсят. Трябва да отида някъде.

Кимнах. Беше ми тъжно, че си заминава, но знаех какво щяха да направят другите ангели и демони, ако го намереха. И така, пожелах му всичко най-хубаво и го прегърнах набързо, преди да се разделим. Докато гледах как се отдалечава, се замислих за поуката от неговата история. Тревогата ми се засили, надявах се пътуването до летището да е кратко и по-бързо да говоря със Сет.

Отправих се към другата част на магазина и намерих Мади да плаща покупките си.

— Кой беше онзи мъж? — попита тя, докато подаваше кредитната си карта. — Беше сладък. Малко мърляв… но сладък.

— Имаше дълъг ден — отвърнах й. И го чакаше дълга вечност. — Просто един приятел.

— Свободен ли е?

Замислих се.

— Да. Мисля, че да.

Докато я чаках, погледнах в близкото огледало. Мади все така неизменно поддържаше новата си чаровна и стилна визия. Беше се подстригала и новата й прическа правеше лицето й деликатно и обаятелно. Панталонът и блузата й, макар и да бяха обикновени, й стояха изискано и кокетно.

От друга страна, аз изглеждах като грозната доведена сестра. О, все още имах хубава фигура и красиво лице, благодарение на умението ми да се трансформирам, но бях облякла дънки и старо палто — днес не ме интересуваше висшата мода. А и не си бях направила труда да си оправя косата. Просто я бях вързала на висока опашка. Най-красноречиво беше лицето ми. То изразяваше тъга, както лицето на Винсент. Очите ми бяха хлътнали, което ме стресна. Това контрастираше с цялата красота на чертите ми. Погледнах Мади и осъзнах, че днес тя беше сексапилната.

Най-накрая тръгнахме за летището и се оказа, че движението е толкова ужасно, колкото мислех, че ще бъде. Колите по път 1–5 не мърдаха и предвид късмета ми напоследък, сигурно пред нас имаше катастрофа, което допълнително да усложни задръстването и обстановката преди празниците. Въздъхнах и се отпуснах на седалката.

— Добре — казах на Мади, отчаяно се нуждаех някой да ме разсее. — Разказвай сега. Какви щуротии си правила напоследък? Сигурна съм, че вече си преизпълнила нормата.

— Ами — започна тя — купих си нови дрехи, разбира се. Вече видя повечето, а и досега не съм имала толкова бельо. Преди ме беше страх, но се оказа, че има много симпатични неща по магазините.

— Да. Така е.

— Купих си и една камара обувки на висок ток. Още се уча да ходя, но мисля, че се справям добре. — Тя изстена и заприлича на коварната феминистка, каквато беше преди. — Чувствам се… като жена.

Усмихнах се и отправих поглед към колите отпред. Всички фактори за катастрофа бяха налице, така че трябваше да внимавам. Колите спираха и тръгваха, вниманието на шофьорите се притъпяваше и те се унасяха. Ето така ставаха верижните катастрофи. А и една от чудатостите на шофьорите в Сиатъл беше, че не умееха да шофират в дъждовно време.

— Според мен се справяш добре с високия ток. Какво още? Нещо друго, освен пазаруването?

— Записах се на курс по джудо.

— Невъзможно.

— Напротив — каза тя, смеейки се. — Това беше най-щурото, което успях да измисля. Най-накрая ще си върна на Дъг, задето толкова години ми дърпа плитката.

— Звучи справедливо — казах. Преместих се в най-лявата лента с надеждата, че ще се придвижваме малко по-бързо. — Нещо друго?

— Ммм… Ами започнах да се оглеждам за мой апартамент.

— Добра идея.

— Проверих полетите за местата, на които винаги съм искала да отида.

— Още една добра идея.

— И спах със Сет.

Едва не се забих в мантинелата.

— Какво? — Бързо завъртях волана и се върнах в моята лента. Мади беше протегнала напред ръце, за да се предпази. — Сет ли каза?

— Да…

— Сет Мортенсен?

Тя прозвуча изненадано.

— Разбира се. Кой друг?

Това беше толкова абсурдно, че дори не можех да реагирам. Все едно да ми каже: „Хей, забеляза ли, че земята избухна?“ Не можеше да е истина — всички факти говореха, че е невъзможно. Мозъкът ми още отказваше да обработи информацията. Пропилени мозъчни клетки.

— Как… тоест какво… — поклатих глава. — Обясни.

От изражението й личеше, че умира да го направи. Точно това беше нещото, което гореше у нея в офиса ми вчера.

— Ами преди две нощи се върнах в книжарницата, след като затворихме. Бях забравила нещо. Видях Сет на паркинга. Беше ходил някъде и се беше върнал за колата си.