Сънят на сукубата

Той продължи да държи ръцете ми, докато не приключих и по-късно осъзнах, че се е опитвал да ме успокои. Аз треперех. Няколко минути никой не каза нищо, просто седяхме. Накрая той издиша и поклати глава.

— Мамка му, сукубо, това е прекалено за една нощ. Дори и за теб. — Той докосна брадичката ми с ръка и вдигна лицето ми. — Ти обаче знаеш, че ангелите падат. Знаеш, че все още падат. Постоянно.

— Но не и пред мен — прошепнах. — През цялото време…

Не познавах някой, който е бил ангел и после да е станал демон. Всички демони, които познавах… е, винаги са си били демони. Не ги бях познавала като ангели.

— Винаги има първи път.

Срещнах погледа му.

— Но аз я харесвах.

Очаквах да каже нещо като: „Лошите неща се случват на добри хора“, но вместо това той поклати глава.

— Съжалявам.

Преглътнах сълзите си (бях плакала достатъчно тази вечер), наведох се напред и облегнах глава на гърдите му както онази вечер. Той прокара ръка по косата ми и ме залюля.

— Тогава има ли надежда? — попитах. — След като и ангелите падат, за нас, останалите, има ли надежда?

— Няма — отговори той. — Трябва сами да се оправяме. И трябва да изберем това, което ще е най-добро за оцеляването ни. Ако приятелката ти ангел беше мислила така, нямаше да падне.

— Но това е проблемът… ангелите не мислят за себе си, нали? Те са безкористни.

— Може би — каза той несигурно. — Оставила е нещата да стигнат твърде далеч с онзи нефилим… Това не е много безкористно. И двамата са прецакани, а ние имаме още един член в клуба.

— Какъв клуб?

— Клубът. Нашият клуб. На хората, които правят една грешка и са наказани завинаги заради нея. — Той спря. — Клубът е доста голям.

Внимателно се измъкнах от прегръдката му.

— Ти какво направи?

— Ммм?

— Каква беше твоята грешка. Винсент намери талисмана… Каза, че е нещо ужасно. Черна магия. Каза, че трябва да си извършил нещо наистина лошо, за да го направиш.

Очите на Данте бяха тъжни, когато ме погледна.

— Наистина ли искаш да знаеш?

Кимнах.

— Не. Не искаш. За пръв път не се държиш с мен, сякаш съм най-големият задник на света. Ако ти кажа истината… ще спреш да ме уважаваш.

— Няма. Ще те уважавам дори повече.

— Но няма да ти хареса. Защо мислиш, че не те целунах онзи ден пред дома на Ерик? Аз само се шегувам, че искам да спя с теб… Мамка му, наистина искам да спя с теб, но ако го бях направил, щеше да усетиш колко малко енергия всъщност имам.

— Вярвам ти за енергията, но още искам да знам какво се е случило.

Очите му се присвиха от безсилие.

— Виж, сукубо, едва ли ще успея да разкажа историята, дори и да искам. Прекалено е трудно.

Думите му за целувката изведнъж ми подсказаха една идея.

— Ще ми покажеш ли?

— Какво?

Приближих се до него.

— Целуни ме. Почти няма да получа енергия от теб, но ако отвориш душата си за този спомен, ще доловя части от него.

Надявах се да стане. Мислите и чувствата на любовниците ми преминаваха у мен по време на секс, но не беше нещо, което можех да контролирам. Не можех да издърпам точно определени спомени. Обикновено усещах нещата, за които мъжът си мислеше. Много често беше изненадан или изпитваше вина към любимата, на която изневеряваше.

Но може би… може би, ако Данте мислеше целенасочено за онова, което беше извършил, щях да го доловя. Заслужаваше си да опитаме. Приближих се още към него. Той не помръдна и аз стигнах до устните му и го целунах. Отначало само се целувахме — беше чисто физически. Постепенно обаче започнах да получавам частици от живителната му енергия. Той се оказа прав — душата му беше прекалено черна. Живителната енергия, която се вля в мен, беше съвсем малко. Само няколко капки, като капките, които се процеждат през кран. После… след като прецених енергията, почувствах нещо друго. Почувствах душата му — разбрах защо е толкова черна, толкова лишена от блестящия живец на другите хора. Чернилката започна да се излива у мен, беше противно и тинесто зло… и там, отвъд нея, стояха отчаянието и гневът, и безнадеждността, и безсилието. Беше отвратително. Чернилка и кръв. Искаше ми се да се дръпна, но трябваше да разбера какво криеше.

Споменът се появи като несвързани образи, но успях да ги сглобя и да наредя цялата картина. Видях сестра. По-голяма с десет години. Тя се беше грижила за него през цялото му детство — и като майка, и като учител. И тя беше медиум. Беше го научила да владее силите си и как да извлича магията от света, която оставаше скрита за повечето хора. Тя беше силна, но той беше по-силен. Това обаче не му стигаше. Беше пожелал не само да контролира силата си, беше пожелал да увеличи силата си. Но, както Хю и Винсент ми бяха казали, малко хора се раждат със силата, за която той копнееше.

Затова той я беше взел. Беше я изтръгнал.

От нея.