Сънят на сукубата

Това „някъде“ беше моят апартамент. Говореше за нощта, в която се скарахме.

— Както и да е — продължи тя. — Той изглеждаше разстроен, а ти нали ми беше казала, че трябва да поемам рискове. Освен това той ми дължеше една среща, нали така? Попитах го дали иска да отидем да пийнем и той се съгласи.

Опитах се отново да избягам от мантинелата.

— Той не пи, нали?

— Не. Не пи алкохол. Но стояхме до късно и си изкарахме прекрасно. Не можеш да си представиш колко лесно се говори с него. Той изглежда свит, но след като го опознаеш… — тя въздъхна щастливо. — С него сме на едно мнение… иска да прави разни неща, да пътува… Та накрая заведението затвори и той ме покани да отида у тях за малко.

Дори не можех да я погледна.

— Сет… те е поканил у тях?

— Ако бяхме отишли у нас, щяхме да се натресем на Дъг, а искахме още да си говорим. Поговорихме си… и, ами след известно време… спряхме да си говорим. Едното доведе до друго… — тя издиша, сякаш самата тя не си вярваше. — Аз не правя такива неща. Не и на първата среща. Но… е, той е добър човек, знаеш. А и исках да направя нещо щуро.

Не, не, не. Не беше възможно. Беше сън. Никта си отмъщаваше, защото не й помогнах. Беше ми изпратила кошмар и се надявах скоро да се събудя.

Не знам колко време бях мълчала, докато Мади не ме попита несигурно:

— Джорджина, слушаш ли ме? Нали не мислиш… нали не мислиш, че съм била прекалено лесна? — в гласа й имаше страх, страх да не ме разочарова и да не би да не одобря.

— А? Не… не… не, разбира се. — Поех си дълбоко въздух. — Та… хм, добре ли беше?

— О, да! — тя се засмя нервно. — Не мога да повярвам, че говоря за това. Но да, Сет е чудесен любовник. Много е внимателен.

— Да, мога да си представя.

— Господи, не мога да повярвам, че се случи!

Аз също.

— Какво ще стане сега? Само за една нощ ли беше? — Все пак какво друго можеше да е? Сет беше с мен, нали? Нямаше причина да се притеснявам. Бях му дала картбланш да спи, с когото поиска. Всъщност… бях му казала точно това онази нощ. Искал е да спи с нея, добре. Очевидно обаче това не значеше нищо. Трябваше да е само за една нощ, нали?

Нали?

— Не знам — призна тя. — Дано да не е. Много го харесвам… и беше прекрасно. Наистина мисля, че много се сближихме… Сякаш на онзи търг не ме купи само от съжаление. Той каза, че ще ми се обади и че пак ще излезем. — За пореден път тя прояви съмнение и несигурност. — Нали не мислиш… нали не мислиш, че е мъж, който би казал нещо, ако наистина не го мисли? — беше онази Мади, която познавах. Онази, която ме имаше за пример и търсеше съвета ми. Онази, която не вярваше на мъжете.

Втренчих поглед напред и реших, че сега небето плаче за мен. След няколко секунди казах:

— Не, Мади. Ако ти е казал, че иска пак да излезете, значи наистина го мисли. Той е такъв човек.

Глава 24

Знаех, че ще живея вечно, но невинаги осъзнавах колко дълго беше това. По време на пътуването към летището обаче, придобих ясна представа какво представлява вечността.

Почти през цялото време Мади не спря да говори за Сет. Почти съм сигурна, че отклони вниманието си, само за да провери колко е часът и да се зачуди дали ще успеем навреме. Бях сигурна, че ще стигнем навреме, защото бях готова да спра колата и да я нося на гърба си, само и само да не се наложи да се връщаме заедно. Накрая реши, че ще успеем и се върна на Сет. Сет, Сет, Сет.

Имаше само трима души на този свят, на които щях да повярвам, ако дойдеха при мен с такава история. За съжаление Мади беше една от тях. Тя казваше истината. Беше изписано на лицето й и нещо вътре в мен (може би онази част, която наистина осъзнаваше колко сериозен беше скандалът ни със Сет) го усещаше.

След известно време съзнанието ми претръпна и спрях да мисля изобщо. Най-накрая я оставих на летището и тръгнах към къщи, почти не обръщах внимание на задръстването по обратния път. Влязох в апартамента, вечерях и гледах „Коледна песен“. Една дълга гореща вана и пет шота водка успяха да ме приспят. Спах на дивана, защото не можех да се насиля да вляза в стаята, където беше паднал ангел. Страшна Бъдни вечер.

На другата сутрин Сет дойде да ме вземе за обяда у Тери и Андрея. Той беше неспокоен, но все пак се усмихна, когато ме видя.

— Изглеждаш страхотно.

— Благодаря.

Знаех, че е така. Бях се приготвяла два часа, като последния половин час просто стоях пред огледалото. Стоях и оглеждах всеки един детайл от външността ми. Прилепналата червена рокля. Извивката на врата ми под блестящата черна висока яка. Начинът, по който златистата ми коса (днес права и гладка) падаше по гърба ми. Златистите сенки и черната очна линия, които ограждаха очите ми. Устните ми, блестящи от бледорозовия гланц с цвят на праскови. Дори и без ток краката ми изглеждаха дълги и елегантни. Лицето ми, изваяно с високи скули и безупречна кожа, беше красиво.

Аз бях красива.