Сънят на сукубата

Видях лицето му, когато я уби, почувствах болката му, когато камата докосна гърлото й. Тя му беше наполовина майка, наполовина сестра, но той беше откраднал живота й. Чрез този акт, неговата сила беше станала огромна, и защото беше поел нейната, и защото беше използвал заклинание. Кръвта на невинен човек винаги носеше сила, а черната магия я беше усилила многократно. Той се беше почувствал като бог.

И беше пожелал да е мъртъв.

Беше прокълнал себе си. Още обичаше силата, още обичаше да я контролира… но след като беше убил сестра си, беше намразил себе си. Беше се отдръпнал от света, опитваше се да зарови спомена в наркотици и алкохол и използваше силата си само за малки, незначителни поръчки.

Прекъснах целувката, не исках нито да виждам, нито да чувствам повече. Ако бяхме продължили, вероятно щях да видя как беше направил талисмана. Едва ли щеше да е толкова лошо, колкото онова, което беше причинил на сестра си, но ми беше достатъчно. С широко отворени очи, се отдръпнах от него назад по пода.

— Била е любимата на Ерик — казах тихо. Съвсем за кратко бях видяла Таня, това беше името й, и Ерик заедно. — Тя е жената на снимката. Затова те мрази.

Данте кимна.

— Ние, тримата… щяхме да направим велики неща. Бяхме ужасно талантливи, мамка му. — Той сложи ръка на челото си, очите му бяха пълни с тъга. — Не се изненадах, когато Ерик сложи край на приятелството ни. Искаше да ме убие… Да го беше направил. Наистина. Но… Ами той не е такъв човек.

— Не — съгласих се. — Не е. — Изправих се и отново се дръпнах от Данте, който още седеше на пода.

Той погледна нагоре и осъзна какво правех. Нещастното му изражение стана гневно.

— Тръгваш ли си вече?

— Да.

— Е, благодаря, че се отби. И благодаря, че доказа, че съм прав.

— За какво?

Той вдигна ръце във въздуха.

— За това. Казах ти, че ще ме намразиш.

— Аз не… — спрях. Наистина го мразех. Не можех да променя чувствата си, не и след като бях видяла колко много са се обичали със сестра му. Не и след като осъзнах колко много е наранило това Ерик. — Данте… Това, което си направил…

— Беше грешка. Щях да я поправя, ако можех. Една грешка и съм прокълнат завинаги. Също като приятелката ти ангел. Също като теб.

— Не — казах. — Не е същото. Ясмин падна, защото обичаше.

— Тя е паднала, защото е проявила егоизъм — оспори ме той. — Но да не спорим за това. Разкажи ми за себе си. Ти, защото обичаше ли падна?

Не казах нищо. Бях паднала от похот. Бях изневерила на съпруга си, защото бях наранена и самотна, и ми беше скучно и… ами защото можех.

Данте ме изгледа изпитателно.

— Виждаш ли? Ясно. Ти си се прецакала. Разбирам те. Много малко хора биха те разбрали. На бас, че приятелят ти не те разбира.

— Той ме приема.

— Но разбира ли те? Някога разказвала ли си му с пълни подробности какво си направила?

— Не, но това няма значение.

Данте се изправи и се приближи към мен.

— Няма значение!? Не можеш да си с него. Няма да стане. Не казвам, че те чака велика романтична връзка с мен, но поне би трябвало да си с хора, които знаят откъде идваш.

— Да. Но ако съм с теб, ще пия и ще мразя живота.

— Тоест?

— Сет ме кара да се надявам, че нещо хубаво ще се случи. Кара ме да искам да съм по-добра.

— Но няма смисъл! — възкликна Данте. — Не разбираш ли? Нищо няма да се промени за теб. Дори шибаните ти длани го твърдят.

— Не… Никта каза… Никта каза, че сънят може да се сбъдне. Мъжът от съня…

— Тя те е излъгала. И ти щеше да се вържеш, ако ангелът не беше паднал.

Стиснах зъби.

— Сънищата й показват истината. Със Сет…

— Ще се ожените? Ще избягате към залеза? Ще имате деца? Сукубо! Събуди се! — Данте крещеше, лицето му беше на сантиметри от моето. — Това е невъзможно. Не и за теб. Може би за него, но не и с теб. Всеки ден, през който си с него, прави живота му все по-празен и безсмислен.

— Това не е вярно! — изкрещях. — Ние сме щастливи. Ще бъдем щастливи заедно и не ми пука, че не ми вярваш. Не искам никога да те виждам и да говоря с теб. Знам защо Ерик те мрази и аз те мразя. — Отворих с ритник вратата. — Заслужаваш да гориш в Ада.

Тръгнах си, но не можех да се прибера у дома. Тъй като нямаше какво да правя, седнах в едно денонощно заведение и си поръчах кафе като многозначително игнорирах всеки, който ме заговореше. Гледах как слънцето изгря над Олимпик Маунтинс и отидох на работа, когато книжарницата отвори. Помогнах на колегите си да обслужат клиентите, които пазаруваха за Коледа в последната минута, но вършех само простички и механични задачи. Щяхме да затворим рано, за да могат всички да довършат покупките си. Истинска лудница, но поне държеше зомбираното ми тяло заето.

Когато затворихме, беше почти време да закарам Мади на летището. Оставаха й само още няколко неща да купи за Коледа и ме попита дали ще отида до центъра с нея. Бях станала свидетел на смъртта на ангел и пазаруването ми се струваше най-тривиалното нещо на света. Обаче… нямаше какво друго да правя и се съгласих. Сигурно бих се съгласила с всичко.