Сънят на сукубата

Центърът на Сиатъл беше отрупан с коледна украса, лампички и венци висяха над алеята между магазините по Четвърто Авеню. В четири следобед навън беше почти тъмно. Дъжд се изливаше по тротоара, беше порой, какъвто повечето хора вярваха, че се излива целогодишно тук. Всъщност валеше само през зимата и то по-скоро ръмеше. Такъв проливен дъжд беше рядко явление, може би небето плачеше за смъртта на Джоел.

През една витрина гледах дъжда и как пешеходците се бореха с чадърите, докато Мади търсеше нещо за сестра си в „Банана Рипъблик“17. Апатично бях потърсила подарък и за Сет, но желанието ми бързо се изпари — нямаше как да измисля нещо по-хубаво от пръстена. Още го носех на верижка около врата си. Днес сякаш беше натежал.

Беше ми тъжно за това, което се случи с Ясмин, но продължавах да мисля и за Никта. По-точно продължавах да мисля за това, което ми беше казала: „Мъжът от съня“. Кой беше мъжът от съня? Въпросът обсеби съзнанието ми, колкото и безпредметно да беше. Повтарях си думите на Данте, опитвах се сама себе си да убедя, че няма значение, че всичко е измислица. Тъмният силует обаче ме преследваше в мислите ми и част от мен вярваше, че ако знаех кой е той, може би всичко ще е истина.

— Джорджина?

Откъснах поглед от дъжда на улицата и видях Винсент пред мен. Зад него заетата Мади преглеждаше рафт жилетки. Мислех, че изглежда съсипан от скръб в апартамента ми, но това беше нищо в сравнение със състоянието му сега. Лицето му беше измъчено и бледо. Очите му бяха стъклени и зачервени, но дали от плач или от липса на сън, не знаех. Вероятно и от двете.

Той ми подаде ключа от апартамента.

— Просто исках да ти го върна.

Взех ключа.

— Не беше нужно да ми го даваш лично. Можеше да го оставиш.

— Да. — Той пъхна ръце в джобовете си и заби поглед в земята. — Аз просто… исках да поговоря с някого.

— Виждал ли си… хм, Ясмин?

Той поклати глава.

— Не. Не знам какво е станало с нея. Искам да кажа, знам… Тя е някъде в Ада. Може би я ориентират или нещо такова. Не знам. Каквото и да е, сигурно е ужасно. Аз съм виновен.

— Не — казах автоматично. — Изборът беше неин.

— Тя обаче го направи заради мен.

— Това няма значение. Въпросът е, че го направи, защото така искаше. Не е твоя работа да съдиш решенията, която тя взима.

Докато изричах думите, се почувствах шибано отвратително. Казах абсолютно същото, което всички ми повтаряха за Сет. Абсолютно същото, което самият Сет ми повтаряше от толкова време.

— Може би. Не знам. — Той въздъхна. — Ужасно е глупаво. Всички тези години бяхме толкова внимателни да не се издадем и тя да не падне. Бяхме много добри, успявахме да устоим на желанията си. А накрая резултатът е същият, само заради един момент на объркване и страст. Стана толкова бързо, знаеш. Аз действах, за да я защитя, тя действа, за да ме защити… — той се отнесе и сякаш щеше да заплаче. Аз се чувствах по подобен начин. „Клубът е доста голям“, беше казал Данте.

— Но… тя падна… Сега вече можете да сте заедно, нали?

Винсент поклати глава и се усмихна така, че изглеждаше дори още по-тъжен, отколкото когато не се усмихваше.

— Не знам. Не знам дали ще пожелае да се срещнем. Нещо ми казва, че не би искала да я виждам така.

— А ти как се чувстваш?

— Аз я обичам безусловно… или, хм, поне обичах ангела Ясмин безусловно. Тя вече не е онази жена. Искам да кажа, че може да мрази това, което се случи… може да е нещастна. Но в крайна сметка ще свикне. Всички свикват. И тогава ще бъде една от тях. Няма да е същата Ясмин и не знам дали ще мога да я обичам или дали тя ще може да ме обича. Отчасти тя беше толкова съвършена, именно защото успяваше да устои на изкушението… и може би и тя мислеше същото за мен.

За миг забравих Винсент и вниманието ми се насочи към мен самата, към моите проблеми. И това беше като при нас със Сет, осъзнах аз. Постоянното напрежение във връзката ни беше ужасно, но принципите, на което беше основана договорката ни, беше част от обаянието на връзката ни. Може и да казваше, че няма нищо против да не правим секс, но според мен част от него ме обичаше, именно защото отказвах да спя с него. И обратното — аз обожавах неговата непоклатимост, не само защото се въздържаше с мен, но и защото не търсеше други любовници. Отчасти затова толкова ме шокира последният ни скандал. Не очаквах, че ще прояви такава слабост.

И все пак… въпреки че се възхищавахме един друг на принципите си, заслужаваше ли си? И наистина ли беше слабост от негова страна? Винсент и Ясмин бяха заедно много по-дълго, отколкото аз със Сет, измъчвайки се по същия начин. В крайна сметка не бяха спечелили нищо. Стана каквото стана.

— Злочестата любов не е толкова бляскава, колкото изглежда отстрани — каза Винсент, вероятно отгатнал мислите ми.

— Винаги съм го знаела.

— Понякога си мисля… че може би щеше да е по-добре изобщо да не се бяхме обвързвали. Годините с нея бяха прекрасни, но… тя щеше да е жената на моя живот и да нямахме връзка.