Сребърният каньон

Два дни прочесвахме клисурите, докато съберем добитъка. Към края на втория ден бяхме успели да открием само триста глави. Стадата ни бяха силно оредели след продължителните кражби от страна на Пайндър и Макларън.

Събрахме всички животни, които бяхме успели да открием, в дъното на Котънууд Уош, където имаше вода и трева. Тук вече беше лесно да пазим кравите.

— Елате сутринта, тогава ще подкараме стадото.

Ник се огледа наоколо.

— Мислиш да оставиш ранчото без защита ли?

— Посмеят ли да дойдат втори път — казах му аз, — или ще си отидат, или ще бъдат погребани тук.

Каньонът разтегли стадото в тънка ивица; животните бяха в добро състояние и лесни за управляване. Прехвърлянето на стадото ни отне цял ден докато прехвърлим платото което бях прекосил по време на първото ми пътешествие до Орган Рок. Хълбокът вече почти не ме болеше, макар и още да беше втвърден. Само огънят на яростта към убийците на стария Бол изгаряше душата ми.

Бяха оставили ранен човек да умира в пламъците. Бяха убили човек, който беше искал единствено спокойствие и правото да се радва на ранчото си, което беше издигнал буквално от нищо. Той беше възрастен мъж, силен за годините си, но преуморен и изтощен от положените усилия, жадуващ за спокойни вечери и студени утрини, и за люлеещ се стол на верандата. А вместо това бе посрещнал смъртта си сред горящите останки на дома си, с тяло сгърчено от пронизалите го куршуми.

В ранчото разказахме за случилото се на стария Бенарас и докато слушаше, обруленото му лице на възрастен мъж се сгърчи от гняв.

Разбрах, че онзи млад мъж, който се бе заселил преди няколко дни в Хатън Поинт, вече го нямаше.

Право на младостта е да бъде весела и дръзка, да язди към всички предизвикателства. Младият бивол винаги трябва да изпробва своята сила. Законът на живота беше този, който подлагаше на изпитание силата и младостта. Но когато един мъж срещнеше една жена тогава беше съвсем различно. Бях срещнал моята и бях видял как умира един стар човек… това са нещата които носеха годините на човек.

Когато утрото отново настъпи в Орган Рок, Джоли и Джонатан Бенарас ми помогнаха да подкарам стадото от млади животни към пътя. Бенарас ми беше дал и две дузини млади животни отгоре над бройката, за която се бяхме договорили, но пък стоката, която му бях оставил, беше охранена и готова за пазара.

Джоли бил в Хатън Поинт когато новината стигнала градчето. В нападението били взели участие апахът-следотърсач, Бън Трейлър и Корби Китчън, а другите трима били неизвестни.

— Да си чул нещо за Морган Парк?

— Не е бил там. Лайъл, един от хората му, бил с нападателите.

Бол може би е искал да ми каже, че е видял човек на Парк, а не самия него. Това беше по-вероятно.

Джонатан се върна от ранчото. Беше избързал напред, за да проучва пътя.

— Има хора в ранчото ти… двама, може би трима.

Нещо в мен се сгърчи и стана студено като лед.

— Води стадото. Аз ще избързам напред.

Голямата адамова ябълка на Джонатан се раздвижи.

— Двамата с Джоли от доста време не сме имали развлечение. Не можем ли дойдем и ние?

— В подножието на хълма. Точно под мястото където беше къщата.

Внезапно ми хрумна една идея.

— Къде им е лагерът? Те са си взели палатка.

— Ще поемем стадото и ще го откараме право при палатката.

— Момчетата ще се разсърдят. Да пропуснат такова развлечение.

Подкарахме стадото. Животните бяха млади и изпълнени с енергия. Измъкнаха се от каньона на някакви си двеста ярда от лагера им, и тогава ние вече здраво ги пришпорихме.

Нададох див вик и стрелях два пъти във въздуха; стадото буквално полудя и се втурна напреди като към водопой след дълъг преход. Тичаха като елени разлюлявайки тревата.

Мъжете изведнъж наскачаха. Някой изрева, друг посегна към пушката си, и в този момент стадото ми ги връхлетя като торнадо.

Един мъж скочи към коня си, не успя да сграбча юздите му и се просна на земята. Изправи се мигновено и хукна с всички сили към една голяма скала, покрай която само след миг профуча стадото.

Палатката беше изравнена със земята, а храната стъпкана в пръстта. Огънят се пръсна на главни, съдовете за хранене полетяха във въздуха. Стадото премина като ураган през лагера, като се раздели на няколко групи, една от тях пое към хълма, друга се пръсна наоколо. Лагерът представляваше пълен хаос, всички вещи, които бяха успели да съберат мъжете, бяха потрошени.

Един мъж, който бе успял навреме да се добере до коня си, се върна обратно. Беше едър и червенокос мъжага. Изгаряше от желание да се сбие с някого.

— Какво става тук? Какво, по дяволите, е това?

Яздеше кон от Бокс М. Хората на Руд Макларън бяха изтласкали юнаците на Пайндър от имението.

Дръпнах поводите на коня си тъкмо когато се изравних с него и казах:

— Аз съм Мат Бренан, собственик на ранчото Ту-Бар, със свидетели, които могат да го потвърдят. Вие нарушавате частна собственост. Веднага изчезвайте!

— Ще изчезна, как не! — лицето му запламтя от гняв. — Имам заповед и …