Сребърният каньон

Мъжът, когото бяха успял да прострелям, запълзя напред, влачейки счупения си крак. Той вече не представляваше опасност и аз го оставих да се укрие.

Няколко коня бяха избягали, но два от тях се бяха проснали на земята. На единия от тях имаше завързана голяма манерка. Прицелих се внимателно и я изпразних само с един куршум. Нечий крак се показа иззад една скала и аз натиснах спусъка на уинчестъра. Парче кожа от ботуша изхвърча във въздуха и кракът мигновено се прибра.

Куршумите свиреха в рикошет около мен, но позицията ми беше възможно най-добрата. Мъжете долу не можеха нито да ме атакуват, нито да се оттеглят, докато я заемах.

Слънцето вече се бе издигнало високо в небето и денят обещаваше да бъде наистина горещ. Една надвиснала скала хвърляше сянка над мястото където лежах, а на седлото на коня ми имаше голяма манерка пълна с вода. Мъжете долу обаче не разполагаха нито с едното, нито с другото. Издълбах си една удобна яма в пясъка под мен и се настаних още по-удобно.

Още няколко изстрела прогърмяха, но стрелците нямаха особено желание да ми се откриват, и куршумите профучаха далеч над главата ми.

Минаха пет, десет минути. И тогава зърнах един мъж да се опитва да пропълзи обратно към устието на каньона.

Оставих го да пълзи необезпокояван докато стигна на двайсетина ярда от прикритието и тогава насочих дулото на уинчестъра си към него. Куршумът ми вдигна пясък само на няколко инча пред главата му. Той мигновено скочи и се втурна към укритието на скалата. Пръснах парченца от скалата в лицето му със следващия куршум и той панически се хвърли по очи подпомогнат от още един куршум.

— Жегата днес ще е много здраво! — извиках аз.

Гласът ми се разнесе надалеч в скалистия каньон, и някой изпсува злобно. Седнах и си запалих цигара. Долу никой не помръдваше.

Устието на каньона беше завряло като фурна. Маранята танцуваше под слънцето, а скалите пускаха мехури по кожата ако човек неволно се допреше до тях. Часовете се точеха като охлюви. От време на време някоя неспокойна душа опитваше да се раздвижи, но бързият ми изстрел охлаждаше намеренията му. Надигнах малко манерката и се преместих малко по-навътре в сянката.

— Колко време мислиш да ни държиш тук? — изрева някой отдолу.

— Толкова, колкото да изкарам с една манерка вода и двеста патрона! — извиках му аз в отговор.

Някой изпсува повторно и се разнесоха куп заплахи. След малко тишината се възцари над каньона. Гневът, че са останали без вода, усилваше още повече жаждата им. Слънцето танцуваше в медночервеникавата мараня, а хоризонтът трепереше целият. Потта течеше на ручеи по лицето ми и се стичаше по тялото ми и под мишниците. От време на време ме лъхваше и слаб ветрец, но там долу нямаше дори и следа от полъх.

Накрая изстрелях един прощален куршум и се скрих зад скалите, където вече се изправих на крака.

Конят ми си хрупкаше някаква трева в сянката на едни скали. Прехвърлих пушката в лявата си ръка и се спуснах надолу, като изтрих челото си с дясната. И тогава замрях с ръка до колана си.

Облегнат на една скала до коня ми стоеше един мъж когото познах начаса, макар и никога да не го бях виждал. Беше Роли Пайндър.

— Извади душите на момчетата.

— Те си го търсеха.

Още не бях довършил думите си когато слаба усмивка споходи лицето му, а ръката му се спусна към револвера.

Небрежната му усмивка и нехайната му реч бяха предназначени да ме изведат от равновесие, но лявата ми ръка държеше пушката на няколко инча пред предпазителя, а прикладът беше точно пред мен.

В мига в който ръката му се спусна към револвера аз рязко завъртях пушката и ложата й се блъсна в бедрото ми, а с другата ръка блъснах рязко предпазителя.

Роли беше много бърз и револверът му изгърмя още с появата в ръката му. Куршумът му ме прониза миг преди да дръпна спусъка. Усетих как нещо ме изрита в хълбока и аз залитнах назад, левият ми крак се спъна на някакъв камък и тялото ми се озова встрани от линията на втория му изстрел.

И тогава отново стрелях. Бях презаредил несъзнателно и мерникът ми беше точен.

Роли беше подхвърлен във въздуха и падна върху скалите. Нехайната му усмивка беше застинала върху устните му, но този път беше замръзнала завинаги. Дясната му ръка повдигна револвера и до слуха ми достигна гърмът от изстрела му. Но и аз не спрях да стрелям… Изстрелях три куршума един след друг.

Изправих се олюлявайки не краката си и се втренчих в тялото му. 44-калибровите ми куршуми бяха пробили дълбоки дупки в плътта му.

Задрасках обратно към старата си позиция и се добрах тъкмо навреме. Мъжете долу разтревожени от изстрелите ми правеха опит да се измъкнат. Главата ми се люшкаше, виеше ми се свят, и ако решаха да тръгнат срещу мен в този момент, с мен беше свършено.

Земята сякаш се люлееше под мен, но аз повдигнах пушката и стрелях два пъти. Един мъж залитна и падна, а другите задрапаха да се укрият.