Сребърният каньон

И тогава изведнъж съобразих, че невидимият конник щеше да мине откъм отдалечената страна на скалите, където Джоли ми беше казал, че ще открия следата. Като внимавах да не вдигам никакъв шум, внимателно се заизкачвах сред струпаните скали към самата седловина. Когато платото ми се откри цялото, приклекнах и погледнах зад скалата.

Няколко минути не се виждаше нищо. Изведнъж в полезрението ми се появи кон, който вече крачеше спокойно. Възседнал го беше едър мъж, който не можеше да бъде никой друг освен… Морган Парк!

Беше се устремил към мястото, където и други конници вдигаха облачета прах. Това ми беше достатъчно. Дръпнах се назад и се смъкнах от скалите. Поведох коня за юздите и се устремих към едно място, откъдето можех необезпокоявано да наблюдавам какво ставаше напред.

Морган Парк язди някъде около миля и после свърна към ръба на скалата, където изведнъж се скри от погледа ми.

Изчаках няколко минути, защото можеше да се окаже, че е спрял за да наблюдава какво става зад него. После възседнах коня и потеглих напред, като се придържах доста настрани от следата която беше оставил. Следите от копитата на крупния му кон му бяха ясни и аз ги огледах. Другите отпечатъци бяха на няколко дни.

Денят беше горещ. Лека мараня замъгляше хоризонта. Нагорещеният въздух танцуваше и забулваше хълмовете Сладката Алис в далечината, където сякаш свършваше видимият свят. От време на време следата криволичеше и се доближаваше плътно до ръба на платото, откъдето се откриваше гледката на безброй каньони.

Но въпреки това когато стигнах мястото, където Парк се беше скрил от погледа ми, вместо да продължава по ръба на платото както бях очаквал, следата просто слизаше по-надолу и продължаваше.

Платото се простираше пред мен, очевидно чак до подножието на хълмовете Сладката Алис. Но аз познавах околността и бях наясно, че поне половин дузина каньони можеха да препречат пътя ми по платото преди да стигна подножието. Нямаше и следа от Морган Парк. Сякаш се беше стопил във въздуха.

Продължих да яздя докато стигнах до мястото, където следата се раздвояваше. Тук почвата бе отстъпила място на равна и гладка скала, и колкото и да се взирах, не можах да открия и най-малкия признак, който да ми подскаже коя посока е поел Парк.

Накрая реших да рискувам и поех следата която водеше плътно покрай ръба на платото.

Изведнъж ръбът на скалата се вряза рязко в равнината на платото и се появи една стръмна пътека водеща надолу. Момчетата Бенарас ми бяха казали, че това било Отровният Каньон. Така че се спуснах по пътеката и се озовах на дъното на един тесен каньон.

Срещнех ли някого тук, от двама ни щеше да оцелее само по-бързият с револвера. Нямаше човек способен да се изкачи обратно по пътеката под обстрел; пътят ми водеше само напред. Измъкнах пушката от калъфа и побутнах коня напред, готов всеки миг да стрелям.

Дъното на каньона беше покрито с пясък и с най-разнообразни по размери и форми скали. Стените му се издигаха отвесно и от двете ми страни. Растителността почти отсъстваше, но дъното беше покрито с доста дебел слой изсъхнали коренища свлечени от пороищата заливащи каньоните след всеки бурен дъжд.

Внезапно ноздрите ми доловиха пушек.

Дръпнах поводите и се заслушах, като душех въздуха. След секунди отново долових пушека на горящи дърва.

Мястото не ми предлагаше никакво прикритие, така че побутнах коня си още малко напред. От дясната ми страна се откри обрасъл с храсти проход. Скочих от седлото на земята и поведох коня през него, като се провирах между храсталаците докато накрая не се добрах до една малка полянка с трева. Завързах коня за един храст и се върнах назад, после изух ботушите си и продължих по чорапи.

Въздухът в каньона беше неподвижен. Беше ужасно горещо. Потта се стичаше по тялото ми под ризата. Ръката ми, в която държах пушката, се потеше обилно. Внимателно се прокрадвах напред сред мансанитата и скалите, като внимателно избягвах тръните.

Залегнах зад един храст, след което запълзях напред на лакти и колене в храсталака.

Въздухът беше неподвижен… жегата непоносима… листата на пустинния храст издаваха приятен и силен аромат. Застинах на място и се заслушах.

Ноздрите ми отново доловиха мириса на пушек… после слабо почукване от камъни, и едно слабо издрънчаване на ламарина о камък.

Запълзях напред като внимавах да не се подам от храсталака. Един гущер застанал върху парче скала ме загледа. Долните му клепачи почти закриваха очите му, а гушката му пулсираше. Ръката ми се протегна напред, той трепна и след миг изчезна зад камъка. Продължих напред и само след миг отново спрях, този път вече доловил човешки гласове.

Сега вече бях по-близо и можех да различавам отделните думи. Сврях се сред най-гъстата част на храсталака и се сгуших зад една скала, като се заслушах в разговора.

— Няма нужда от номера. Засега няма да ходим в Хатън Поинт.

— Двамата със Слейд приготвят лекарството… тръгваме.

— Не ми харесва.