Сребърният каньон

— Никой не те пита. Слейд ще решава как да постъпи. — Тенекиеното канче отново издрънча. — Какво толкова се дърпаш? Слейд ще е свършил най-черната работа докато се намесим и ние. В Ту-Бар да има да няма не повече от двама, най-много трима души. Горе-долу толкова са и в Бокс М.

— Оня едрият може да си свърши работата и сам.

— Тогава двамата с теб ще останем с празни джобове.

Последва мълчание. Потта се стичаше на ручеи по гърба ми. Коляното ми беше изтръпнало, но не смеех да го раздвижа. Не виждах нищо пред мен, защото гъстият храсталака се простираше чак до началото на лагера им.

Избърсах си ръцете в предницата на ризата, и отново хванах пушката.

— Пайндър атакува днес. Като нищо може да ни оправи играта.

Пайндър… атакува?

Моето ранчо? Защото за кое друго би могло да стане дума? И докато си лежах тук в храсталака, Мълвейни и момчетата на Бенарас се биеха на живот и смърт. Рязко се раздвижих, но след миг се отпуснах. Не можех да стигна навреме, за да им помогна, а и момчетата Бенарас не бяха вчерашни хлапета. Нито пък Мълвейни. Имаха добра позиция, разполагаха и със солидни запаси от храна и вода.

— Кой ще се заеме с Бренан?

— Откъде да знам? Може би едрият.

— Няма да има много против.

— Допий си кафето. Искам да измия чашите и канчето.

— Не можеш. Слейд още не е ял.

Отново зацарува тишина. Внимателно изпънах крака си, после полека се оттеглих от скалата. Внимателно започнах да се връщам по обратния път сред храсталака.

Някаква клонче се закачи за ризата ми, после рязко се отскубна с остро свистене.

— Какво беше това?

Застинах на място, стиснал здраво пушката в ръце.

— О, нещо много си се изнервил. Я се успокой.

— Казвам ти, чух нещо.

— Сигурно е някакъв койот.

— Толкова близо до нас? Да не си луд?

Дочух шум от стъпки и мигновено насочих дулото на пушката към звука, като мислено броях колко крачки ми оставаха до коня. Къде ли бяха Морган Парк и Слейд? Можеше да ми се наложи да си обирам скоростно крушите, а единственият ми изход беше по стръмната пътека по склона, което беше немислимо ако бях под обстрел.

— Да не мислиш да проверяваш? Направиш ли го, значи си луд. — Говорещият се изкикоти. — Нещо много ти е силно въображението. А и да има някой там, какво от това? Той ще те види преди ти да го зърнеш.

Крачките се забавиха, колебливи… спряха. Кожена дреха се закачи в някакъв храст и и аз допрях пръста на спусъка на уинчестъра. Макар и да не го виждах, знаех отлично къде се намираше в момента мъжът и от толкова близко разстояние беше невъзможно да го пропусна с пушката. Както и да се развиеха по-нататък нещата, мъжът нямаше да оживее.

Тази мисъл явно не му хареса. Чувах буквално как му скърцаше мозъкът. Той изведнъж реши, че всичко само му се е счуло.

Остана на мястото си, а аз реших за рискувам и се дръпнах още малко назад. Този път вече всичко мина безшумно и аз се добрах до коня си.

Възседнах го и го насочих към обратно към стръмната пътека. Но когато я достигнах, реших да я подмина.

Зад един скален ръб дръпнах поводите и измъкнах кърпа да обърша лицето си.

После поведох коня навътре в непознатия каньон. Бях научил това, за което бях дошъл. Слейд и бандата му бяха тук. Изчакваха, преди да нанесат удара си. Дори сега в момента се срещаха с Морган Парк…

Може би утре?

Глава седемнадесета

Минаваше следобед когато най-накрая успях да се измъкна от Отровния Каньон. Почти невидимата диря ме отведе до устието на каньона и аз се измъкнах от него като се насочих право на изток. Заобикаляйки края му поех обратно към платото на Тъмния Каньон.

Залезът ме завари с още много път пред мен и когато конят ми започна да дърпа поводите на север, аз го оставих да води сам. След по-малко от десет минути ме изведе до един извор.

Двамата с коня бяхме като пребити. Скоро мракът щеше да покрие всичко около нас, а пътеката ми беше много слабо позната. Изворът се намираше сред една малка горичка трепетлики в подножието на планините. Имаше следи от елен и диви коне, но подковани копита или човешки крака не бяха стъпвали в околността.

Смъкнах седлото от коня и набързо го изтрих със стиска суха трева, след което го приковах за колчето забито в гъстата трева. Колкото и силно нетърпение да ме беше обзело, нямах и най-малкото желание да се прибера у дома със съсипан кон.

Зад мен издигаха плещи хълмовете Сладката Алис, възнасящи се на поне хиляда фута над нивото на извора покрай който бивакувах. Слънцето бързаше да се скрие зад Сините планини, а аз приведен над мижавия огън приготвих вечерята си, разяждан и тормозен отвътре с мисли какво ли ставаше сега с ранчото ми.

С напредването на вечерта обаче безпокойството ми взе да намалява. Хълмовете бяха мълчаливи и тъмни. Откъм извора се разнасяше само тихият ромол на течащата вода и отпускащият шум от хрупкането на коня ми.