Средиземноморският храст

— О! — възкликна Пит. — Поне ще пътувам в първа класа — и се надигна. — По дяволите! Щях да забравя. Къде е Спенсър?

— Тук съм, майоре. — Червенобрадият морски биолог пристъпи напред иззад Удсън. — Какво мога да направя за вас?

— Предайте моите поздравления на командир Гън и му връчете един подарък от мен.

Спенсър леко пребледня, като видя в какво състояние е кракът на Пит.

— Считайте го за сторено.

Пит се обърна на едната си страна и се подпря на лакът.

— Във външната пещера на дълбочина шест метра има няколко малки пукнатини в основата на северната стена. Едната е запушена с плосък камък. Ако още не е успял да се измъкне, ще намерите вътре един Тийзър.

— Тийзър? — възкликна от изненада Спенсър. — Сериозно ли говорите, майоре?

— Аз ли няма да позная един Тийзър, като го видя! — пошегува се Пит. — Само внимавайте да не го изпуснете.

Спенсър подсвирна дълго с уста.

— Добре че сте го разпознали. Вече си мислех, че такова създание не съществува. — Той млъкна и потъна в мисли. — Господи, няма да посмея да го пробода с харпуна. Ех, да имах рибарска мрежа!

— Има само един начин да се улови един Тийзър — отвърна захилен Пит. — Да го сграбчиш за перката.

Болката му бе отминала. Пит имаше чувството, че кракът му вече не е част от него. Лъчите на прожекторите се събраха в едно размазано петно и пареха очите му. Всичко наоколо забави ритъм, гласовете започнаха да заглъхват. После мъжете го вдигнаха на носилката и закрачиха така, сякаш газеха в лепило. Той повдигна глава за последен път този ден.

— Зак, още една молба. — Гласът на Пит бе спаднал до шепот. — Как е истинското име на жената?

Зак го погледна и се усмихна с очи.

— Ейми.

— Ейми… — повтори Пит. — Не съм познавал жена на име Ейми досега. — Той се отпусна в носилката и затвори очи. Последното нещо, което запомни, преди мекото було на мрака да го обгърне, беше звукът на един-единствен изстрел, който долетя някъде от дълбините на лабиринта.

Втори екземпляр

Небето, същински блестящ син таван, се простираше, докъдето поглед стигаше. Летният въздух беше горещ и пропит с невидима влага, подсилена от жарките вълни от яркото слънце. В ослепителното сияние високите бели здания се издигаха като малки издялани планини и отразяваха жегата в черната асфалтова настилка. Автомобилното движение беше натоварено, забързани чиновници в обедна почивка изпълваха тротоарите. Пит избута настрани широката стъклена врата и накуцвайки, влезе в прохладното от климатичната инсталация фоайе на Управлението за борба срещу наркотиците.

За ерген, помисли си той, едно от най-прекрасните неща във Вашингтон е изобилието от млади жени. Те са най-различни по ръст, възраст и нрав и се срещат като рояци бъбриви скакалци във всяко държавно учреждение в града, където карат жадните мъже да изпитват чувства, сходни с тези на дете, прехласващо се в магазин за захарни изделия. Пит подбра най-чаровната си и нехайна усмивка и я предложи на три кикотещи се секретарки, които излизаха от асансьора. Те отвърнаха на усмивката му, като я придружиха с онази смесица от любопитство и престорена скромност в погледа, която жените са склонни да си позволят за непознат мъж, и продължиха по пътя си, хвърляйки му крадешком погледи през рамо.

След малко, играейки до съвършенство ролята на ранен воин, Пит слезе от асансьора и подпирайки се на бастуна, закуцука по дебелия килим на осмия етаж. В средата на преддверието дванайсет момичета, показвайки цяла гора от крака в найлонови чорапи, седяха зад дванайсет бюра и бясно атакуваха пишещите машини, без нито веднъж да вдигнат поглед към него. Той бавно се приближи до една едрогърдеста блондинка, върху чието бюро беше поставена малка правоъгълна табела с надпис: „Информация“. След като изгледа с възхищение момичето, Пит рече:

— Извинете.

Тя не го чу сред грохота от тракащи машини.

— Извинете — повтори по-високо Пит.

Тогава тя се обърна и го видя.

— Какво обичате? — Гласът беше студен, големите бадемови очи гледаха недружелюбно.

Пит си каза в себе си, че трябва да приеме леденото й посрещане. Белият пуловер с висока обърната яка, зеленото спортно яке, носната кърпа, стърчаща небрежно от външния джоб, трудно можеха да го причислят към някой държавен служител или важна вашингтонска клечка.

— Искам да се срещна с директора на Управлението.

— Съжалявам — младата жена се обърна отново към пишещата машина, — директорът е много зает и не може да се среща с никого.

Гняв и презрение се надигнаха в Пит.

— Инспектор Закинтус е уговорил срещата ми с…

— Кабинетът на инспектор Закинтус е на четвъртия етаж — прекъсна го с монотонен глас жената.

Един изстрел не би привлякъл вниманието така, както отекналият трясък от бастуна, който Пит удари в плота на бюрото. Всички машинописки отвориха широко очи и застинаха с ръце над клавиатурите. В преддверието изведнъж настъпи мъртва тишина. Лицето на едрогърдестата блондинка пребледня, когато тя повдигна глава към Пит с нарастваща уплаха.