Средиземноморският храст

— Преди да ти отговоря, прегледай това. — Закинтус извади две снимки от коженото си куфарче и ги остави една до друга върху бюрото.

Пит се наведе и ги разгледа внимателно. На едната се виждаше светлокос мъж в униформа на офицер от Германския военноморски флот. Той стоеше отпуснато на корабен мостик и гледаше към морето, ръцете му бяха върху бинокъл, който висеше пред гърдите му. Лицето от другата снимка гледаше в Пит с познатата презрителна усмивка на Ерих фон Щрохайм с бръсната глава. В долната половина на снимката беше приклекнало като за скок огромно бяло куче. Ледени тръпки пробягаха по гърба на Пит при спомена, все още тъй жив.

— Има голяма прилика.

Закинтус кимна.

— Адмирал Хайберт е направил забележителна работа — белези от рани, по рождение, дори пломбите съвпадат с тези на Фон Тил.

— А пръстовите отпечатъци?

— Това не може да се докаже. Никъде не съществуват пръстови отпечатъци на Фон Тил, а Хайберт е променил своите хирургично.

Пит се облегна назад изумен.

— Тогава как можем да сме сигурни…

— По неканената подробност — отвърна бавно Закинтус. — Колкото и огромни усилия да полагат, колкото и старателно да съставят планове, всички престъпници оставят следи чрез някоя така наречена неканена подробност. В случая на Хайберт тя се явява скалпът на Фон Тил.

Пит поклати глава.

— Не те разбирам.

— Когато Фон Тил бил малък, прекарал кожна болест, наречена алпециа ареата, която причинява пълна плешивост. Хайберт не е знаел това. Той е помислил, че Фон Тил си е бръснал главата според пруската традиция и затова, естествено, прибягнал до бръснача. На разследващите военни престъпници следователи не им отнело много време, за да забележат поникването на коса. Имало, разбира се, по-късно доказателство, което потвърдило самоличността на адмирал Хайберт, но косата била първият пирон в ковчега.

Пит изведнъж почувства смътна смесица от облекчение и задоволство.

— Той обеси ли се вече?

— Преди четири дни. Не си видял нищо във вестниците, защото нямаше нищо. Германците опазиха в тайна залавянето и смъртта му. На тях вече им призлява от това да се хвърля калта от нацисткото минало в лицата им всеки път, когато бъде заловен някой военнопрестъпник. Освен това Хайберт не е бил знаменитост като Борман и неколцината други от приближените на Хитлер.

— Да се чуди човек колко ли още като него са пръснати по света! — измърмори под носа си Пит.

Телефонът върху бюрото иззвъня и директорът вдигна слушалката.

— Да… да, ще предам добрата новина, благодаря. — Той затвори телефона и се обърна усмихнат до уши към Сандекър. — Обадиха се от вашия кабинет, адмирале. Позволете ми пръв да изкажа поздравленията си.

Сандекър измести пурата в единия край на устата си.

— За какво говорите?

Директорът, все тъй усмихнат, стана и постави ръка върху рамото на адмирала.

— Вашата странна риба се оказа от женски пол, годна да ражда малките си живи. От което следва, сър, че сега сте станал горд баща на едно здраво и силно бебе Тийзър.

Когато Пит стъпи на тротоара, душната жега беше почнала да отслабва, а удължаващите се сенки се простираха далеч зад късното следобедно слънце. Той се спря за миг и се огледа наоколо. Улиците бяха задръстени от автомобилното движение, насочващо се извън центъра, и скоро сградите наоколо щяха да опустеят и притихнат. Той отмести поглед в далечината към Капитолия, чийто бял купол изглеждаше като позлатен от залязващото слънце и това го наведе на спомена за една друга гледка на далечен бряг, бял кораб и яркосиньо море. Стори му се, че бе я виждал преди цяла вечност.

Джордино и Закинтус слязоха по стълбите и се спряха до него. Закинтус заговори оживено.

— Господа, тъй като и тримата сме свободни мъже, при това привлекателни мъже, предлагам да обединим сили и да се отдадем на малко забавления и лудории.

— Съгласен — побърза да каже Джордино.

Пит сви рамене в престорена скръб.

— Много ми е мъчно, но ще трябва да отклоня поканата. Вече поех един ангажимент.

— Изпускаш много — каза Закинтус. — Имам едно малко черно тефтерче, което съдържа телефонните номера на някои от най-прекрасните вашингтонски… — Той млъкна насред изречението и очите му се разшириха от почуда.

Една огромна кола в черно и сребристо намали ход и спря до тротоара. Елегантно като конструкция и великолепно на външен вид, царственото й купе изглеждаше не на място сред по-съвременния механизиран автомобилен трафик — като кралица сред тълпа от смрадливо простолюдие. И като завършек на това изящество зад кормилото седеше една млада жена с тъмна коса.

— Боже господи! — ахна Закинтус. — Това е майбаха на Фон Тил. — Той се обърна към Пит. — Как се сдоби с нея?

— Трофеите принадлежат на победителя — отбеляза захилен Пит.

Джордино повдигна едната си вежда.

— Сега разбирам за какъв обемист сувенир говореше. Но и другият ти сувенир никак не е лош.

Пит отвори предната врата на колата.

— Мисля, че и двамата познавате очарователния ми шофьор.

— Прилича ми на една жена, която срещнах край Егейско море — каза усмихнат Джордино. — Тази обаче е много по-красива.

Жената се разсмя.